— Не е същото като да празнуваме навън.
— Е, и киното не е. Мисля да се съглася, Патрик. Мама нещо не е във форма.
Трина се беше изнесла предния уикенд (без тоалетната чанта с лимоните — прибрах си я вечерта, преди да замине) и мама беше съкрушена; чувстваше се дори по-зле, отколкото първия път, когато Трина бе заминала да учи в университета. Томас й липсваше като ампутиран крайник.
Играчките му, които се бяха търкаляли на пода в дневната, откакто проходи, сега бяха прибрани в кашони. В бюфета не се виждаха опаковки с шоколадов корнфлейкс или кутийки със сок. Мама вече нямаше причина да ходи до училището в 3:15 следобед, нямаше с кого да си бъбри по краткия път до къщи. Това бе единственото време, което прекарваше навън. Сега изобщо не излизаше, като се изключи седмичното пазаруване в супермаркета с татко.
Три дни се носи из къщи с отнесен поглед, после започна пролетно почистване с настървение, което изплаши дори дядо. Той протестираше с фъфлеща уста, когато тя се опитваше да обере с прахосмукачката под стола му или прокарваше четката за прах по раменете му. Трина беше казала, че няма да се връща у дома първите няколко седмици, за да даде време на Томас да свикне. Звънеше всяка вечер и мама разговаряше с тях, а после половин час плачеше в спалнята си.
— Напоследък постоянно работиш до късно. Почти не се виждаме.
— Е, а ти вечно тренираш. А и парите за допълнителното работно време са добри.
Нямаше какво да отговори на това.
Печелех повече, отколкото бях печелила през целия си живот досега. Удвоих сумата, която давах на родителите си, всеки месец заделях по нещо в спестовната си сметка и пак ми оставаха повече пари, отколкото можех да похарча. Това донякъде се дължеше на обстоятелството, че с тези допълнителни часове просто не бях извън Гранта Хаус, докато магазините работеха. Другата причина бе, че просто нямах особено желание да харча. Започнала бях да прекарвам свободните си часове в библиотеката, търсех разни неща в интернет.
Компютърът ми разкриваше цял един свят, пласт след пласт, и вече ми действаше като неустоимия зов на сирена.
Всичко бе тръгнало от благодарственото писмо. Два дни след концерта казах на Уил, че е добре да благодарим писмено на неговия приятел цигуларя.
— Купих му хубава картичка по пътя насам — обясних. — Само ми кажи какво искаш да напиша. Дори съм взела най-хубавата си химикалка.
— Не мисля, че е добра идея — каза Уил.
— Какво?
— Чу ме.
— Не е добра идея? Човекът ни осигури най-хубавите места. Ти самият каза, че е било фантастично. Най-малкото, което можеш да направиш, е да му благодариш.
Челюстта на Уил бе стисната непреклонно.
Оставих химикалката си.
— Или толкова си свикнал хората да ти дават разни неща, че не намираш за нужно да благодариш?
— Нямаш представа какво е да разчиташ на някого другиго да записва думите ти, Кларк. Изразът „от името на“ е… унизителен.
— Нима? Е, по-добре е, отколкото едно голямо нищо. — Свих вежди. — Аз обаче ще му благодаря. Няма да споменавам името ти, щом предпочиташ да се държиш като задник.
Написах картичката и я пуснах. Повече не проговорих за нея. Но същата вечер, когато думите на Уил още продължаваха да звучат в главата ми, неочаквано и за мен самата свих към библиотеката и издебвайки свободен компютър, влязох в интернет. Проверих дали има някакви устройства, с чиято помощ Уил да може да пише сам. След час бях открила три: софтуер, който разпознава гласа; друг, който се задейства чрез мигане; и както бе споменала и сестра ми — устройство, което Уил можеше да носи на главата си.
За последното той беше против, както и очаквах, но се съгласи, че софтуерът с разпознаването на гласа може да му свърши работа, и след седмица, с помощта на Нейтън, успяхме да го инсталираме. Закрепихме компютърния процесор върху количката на Уил и той вече не се нуждаеше от някого, който да пише вместо него. Отначало малко се смущаваше, но след като го посъветвах да започва всичко с: „Ще ти продиктувам едно писмо, госпожице Кларк“, се отпусна.
Дори госпожа Трейнър не намери от какво да се оплаче.
— Ако има и друго оборудване, което би могъл да използва — каза тя, все още със стиснати устни, сякаш не можеше да повярва, че наистина е нещо добро, — уведоми ни. — Погледна нервно Уил, да не би да реши да го изтръгне с челюсти.
Три дни по-късно, тъкмо когато тръгвах за работа, пощальонът ми връчи писмо. Отворих го в автобуса, мислейки, че сигурно е подранила картичка за рождения ми ден от някой далечен роднина. На нея бе напечатано: