— Торта? — попита дядо, когато тя започна да вдига чиниите.
Беше изречено толкова отчетливо, толкова ненадейно, че с татко се спогледахме смаяно. На масата се възцари тишина.
— Не. — Заобиколих масата и го целунах. — Не, дядо. Съжалявам. Но е шоколадов мус. Ти го обичаш.
Той кимна одобрително. Мама сияеше. Едва ли някой от нас би могъл да получи по-вкусен подарък.
Мусът пристигна на масата и с него голям правоъгълен пакет, горе-долу с размерите на телефонен указател.
— Дойде ред на подаръците, а? — каза Патрик. — Ето. Това е моят. — Той ми се усмихна, докато го оставяше в средата на масата.
Аз му се усмихнах в отговор. Не беше моментът да протестирам. Нали бях рожденичка все пак.
— Хайде — подкани ме татко. — Отвори го.
Отворих първо техния, като внимателно развих хартията, за да не я скъсам. Беше фотоалбум и на всяка страница имаше снимка от година от моя живот. Аз като бебе; аз и Трина, сериозни, бузести момичета; аз на първия учебен ден в гимназията, цялата във фиби и с прекалено дълга пола. От по-скорошно време имаше снимка на мен и Патрик, онази, на която всъщност му казвах да се разкара. И аз, облечена в сива пола, първия ден на новата работа. Тук-там между страниците имаше снимки на семейството, правени от Томас, писма от училищните екскурзии, написани с детския ми почерк, които разказваха за дните на плажа, за недояден сладолед и крадливи чайки. Прелистих го целия и се поколебах за миг само когато видях момичето с дълга кестенява, отметната назад коса. Обърнах страницата.
— Може ли да погледна? — попита Уил.
— Това… не е най-добрата ни година — извини се мама, докато прелиствах страниците пред него. — Искам да кажа, добре сме и всичко останало… Но нали знаете… с тия проблеми. А дядо гледал нещо по телевизията — как сам да си направиш подарък, и си помислих, че има нещо, което би могло… нали знаете… ами, да остане за спомен.
— Ще остане, мамо. — Очите ми се бяха насълзили. — Страшно ми харесва. Благодаря ти.
— Дядо ти подбра някои от снимките — обясни тя.
— Хубав е — одобри Уил.
— Страшно ми харесва — повторих.
Облекчените погледи, разменени между мама и татко, бяха най-тъжното нещо, което бях виждала.
— Сега е ред на моя подарък. — Патрик побутна малката кутийка през масата. Отворих я бавно, за миг леко изплашена, че може да е годежен пръстен. Не бях готова. Още свиквах с обстоятелството, че разполагам със собствена стая. Отворих малката кутийка. В нея, върху тъмносиньо кадифе, имаше тънка златна верижка с малко медальонче звездичка. Беше сладко, нежно и напълно се разминаваше с моя стил. Не носех подобен тип бижута.
Известно време задържах очи на него, опитвайки се да измисля какво да кажа.
— Красиво е — промърморих накрая, когато той се пресегна през масата и го закопча на врата ми.
— Радвам се, че ти харесва — каза Патрик и ме целуна по устата. Кълна се, че никога дотогава не ме беше целувал така пред родителите ми.
Уил ме наблюдаваше с безизразно лице.
— Е, време е за десерта — обяви татко. — Преди да е започнал да пари. — Той се изсмя на собствената си шега. Шампанското му бе повдигнало настроението.
— И в моята чанта има нещо за теб — каза тихо Уил. — Онази на гърба на количката. В оранжева опаковка е.
Извадих подаръка от раницата на Уил.
Майка ми застина с лъжицата за сервиране в ръка.
— Донесъл си подарък за Лу, Уил? Много мило от твоя страна! Не е ли мило, Бърнард?
— Разбира се.
Върху опаковъчната хартия имаше нарисувани пъстри кимона. Без да я разглеждам повече, знаех, че ще я запазя. Може би дори щях да си ушия нещо подобно. Свалих панделката и я оставих настрана за по-късно. Разгънах опаковката и меката хартия и що да видя — отвътре ме гледаше странно познато райе в черно и жълто.
Извадих тъканта от пакета и в ръцете ми се оказаха два чифта чорапогащници в черно и жълто. Размер за възрастни, плътни, от толкова мека вълна, че се хлъзгаха между пръстите ми.
— Не мога да повярвам! — възкликнах. Започнах да се смея от радост, неочаквано и за самата мен. — Божичко! Откъде ги намери?
— Поръчах ги. Сигурно ще ти е приятно да научиш, че направих поръчката с помощта на новия софтуер с гласова идентификация.