На два пъти опитал да се самоубие с глад, докато го лекували в болницата, а като се прибрал вкъщи, умолявал родителите си да го удушат, докато спи. Когато прочетох това, седнах в библиотеката и притиснах очи с юмруци, за да се успокоя и да спра сълзите си.
Татко загуби работата си. Понесе го много храбро. Прибра се вкъщи през въпросния следобед, премени се в риза и вратовръзка и пое обратно към града със следващия автобус, за да се регистрира в Бюрото по труда.
Щял да приеме всякаква работа, така казал на мама, нищо че бил добър майстор с дългогодишен опит.
„Не можем да си позволим да подбираме“, заявил, пренебрегвайки възраженията на мама.
Но ако на мен ми беше трудно да си намеря работа, шансовете за петдесет и пет годишен мъж, който открай време е имал само един занаят, бяха още по-малки. Не можел да получи дори назначение като охранител или началник-склад, обясняваше отчаяно, когато се прибираше вкъщи от поредната серия интервюта. Предпочитали да наемат някой седемнайсетгодишен хлапак с жълто около устата, защото правителството щяло да му плаща надниците, вместо зрял мъж с безупречна трудова биография.
След две седмици откази двамата с мама признаха, че ако искат да се задържат на повърхността, трябва да подадат молба за социални помощи, и прекарваха вечерите си над неразбираеми формуляри от по петдесет страници с въпроси от рода на: Колко хора използват пералната ви машина и кога за последен път сте излизали от страната? Според татко през 1988 година. Оставих парите на Уил за рождения ми ден в тенекиената кутия в кухнята. Реших, че ще се почувстват малко по-добре, ако имат известна сигурност.
Когато се събудих на сутринта, видях, че са ги пъхнали в плик под вратата ми.
Туристите започнаха да пристигат и градът се напълни. Господин Трейнър се задържаше вкъщи все по-малко и по-малко: с увеличаването на посетителите в замъка работното му време се удължи. Един четвъртък следобед го видях в града, когато се прибирах у дома от химическото чистене. Това едва ли би могло да се нарече необичайно, като се изключи фактът, че бе прегърнал червенокоса жена, която очевидно не беше госпожа Трейнър. Щом ме видя, я пусна като горещ картоф.
Извърнах глава и се престорих, че разглеждам една витрина — не бях сигурна дали искам да разбере, че съм ги видяла, и си наложих да не мисля повече за това.
В петъка, когато баща ми остана без работа, Уил получи покана — сватбена покана от Алиша и Рупърт. Е, ако трябва да сме точни, поканата дойде от полковник и госпожа Тимъти Дюър, родителите на Алиша, които канеха Уил да присъства на бракосъчетанието на дъщеря им с Рупърт Фрешуел. Пристигна в тежък луксозен плик с програмата на сватбата и дебел списък с нещата, които хората можеха да им купуват от магазини, чиито имена не бях и чувала.
— Ама и Алиша си я бива — отбелязах, докато разглеждах позлатения шрифт върху обточената със златист кант картичка. — Да я изхвърля ли?
— Както искаш. — Цялото тяло на Уил изразяваше абсолютно безразличие.
Взрях се в списъка.
— Какво, по дяволите, е кускусиера?
Може би имаше нещо подозрително в бързината, с която се извърна и впери поглед в клавиатурата, или в тона му. Но по някаква причина не изхвърлих поканата. Прибрах я внимателно в папката в кухнята.
Уил ми даде още една книга с разкази, която бе поръчал от „Амазон“, както и екземпляр на Червената кралица. Сигурна бях, че изобщо няма да ми хареса.
— Дори няма история — казах, след като прегледах задната корица.
— Е, и? — отвърна Уил. — Какво ти пречи да опиташ?
Опитах, но не защото умирах да чета за генетика, а понеже знаех, че в противен случай Уил няма да ме остави на мира. Сега се държеше така. Сякаш си беше поставил за цел да ме измъчва. Много се дразнех, когато ме разпитваше колко точно съм прочела, за да се увери, че не го лъжа.