— Не си ми учител — мърморех аз.
— И слава богу! — отвръщаше той с нотка на облекчение.
Тази книга, която всъщност се оказа доста увлекателна беше за битката за оцеляване. Авторът твърдеше, че жените изобщо не избират партньорите си по любов. Обясняваше, че женската от даден вид винаги избира най-силния мъжкар, за да осигури на поколението си най-добрия шанс за оцеляване. Не можела да постъпи другояче. Било й в природата.
Не бях съгласна с това. И не ми харесваха доводите. Имаше някакъв подтекст, който ме смущаваше. Според този автор Уил беше физически слаб, увреден и следователно — „биологически негоден“. Излизаше, че животът му е безсмислен.
Не беше спрял да говори за това почти целия следобед. Накрая не издържах.
— Тоя тип Мат Ридли не е осъзнал едно — отбелязах аз.
Уил вдигна очи от екрана на компютъра си.
— И какво е то?
— Ами ако генетично най-силният мъжкар е някой глупак?
В третата събота на май Трина и Томас си дойдоха у дома. Мама изскочи и хукна по пътеката в градината, преди да са стигнали до средата на улицата. Томас бил пораснал няколко сантиметра, кълнеше се тя, докато го стискаше в обятията си. Бил променен, приличал на малко мъжленце. Трина имаше нова прическа и изглеждаше странно изискана. Носеше сако, което не бях виждала дотогава, и сандали с каишка. Зачудих се дребнаво откъде ли е намерила пари.
— Е, как е? — попитах, докато мама развеждаше Томас в градината и му показваше жабите в миниатюрното езерце. Татко гледаше футбол с дядо и възклицаваше разочаровано при всяка пропусната (според него) възможност.
— Страхотно! Много добре! Е, трудно ми е да се грижа сама за Томас, а и му трябваше време да свикне с детската градина. — Тя се наведе напред. — Само не ме издавай на мама. Казах й, че е добре.
— Но ти харесва в университета?
Трина се усмихна широко.
— Страхотно е, Лу! Не мога да ти опиша колко е хубаво, че отново използвам мозъка си. Сякаш голяма част от мен е липсвала с векове и сега отново съм си цялата. Глупаво ли се изразих?
Поклатих глава. Всъщност се радвах за нея. Исках да й кажа за библиотеката и за компютрите и какво бях направила за Уил. Но си помислих, че може би сега е нейният момент. Седяхме на сгъваемите столове под прокъсания сенник и пиехме чай. Забелязах, че всичките й пръсти имат здрав цвят.
— Липсваш й — отбелязах аз.
— Отсега нататък ще си идваме почти всеки уикенд. Просто имах нужда… Не беше само защото исках Томас да свикне, Лу. Трябваше ми време да се откъсна от всичко. Трябваше ми време да се почувствам друг човек.
И наистина изглеждаше различно. Беше странно. Само няколко седмици отсъствие — и сякаш човекът вече не ти е толкова близък. Усещах, че сестра ми е на път да се превърне в някаква друга личност. Не знам защо, но се почувствах, сякаш се канеше да ме изостави.
— Мама ми каза, че твоят тип е идвал на вечеря.
— Не е моят тип. Името му е Уил.
— Съжалявам. Уил. Значи, следвате списъка и нещата вървят добре?
— Горе-долу. Някои излизания са добри, други недотам. — Разказах й за провала с конните надбягвания и неочаквания триумф с концерта на цигуларя. Разказах й за пикниците ни и тя се смя от сърце, когато й описах вечерята по случай рождения ми ден.
— Мислиш ли… — Виждах, че търси най-добрия начин да го каже. — Мислиш ли, че ще спечелиш?
Сякаш беше някакво състезание.
Отчупих едно клонче от орловите нокти и започнах да късам листенцата му.
— Не знам. Може би трябва да организирам нещо по-голямо. — Предадох й какво ми беше казала госпожа Трейнър за ходенето в чужбина.
— Не мога да повярвам, че си отишла на концерта на този цигулар! Точно ти!
— Хареса ми.
Тя вдигна вежди.
— Не. Наистина. Беше доста… емоционално.
Трина ме изгледа внимателно.
— Мама казва, че бил много мил.
— Наистина е мил.
— И хубавец.
— Увреждането на гръбначния стълб не означава, че се превръщаш в Квазимодо. — Само не казвай, че е трагична загуба, помолих се мълчаливо.
Но сестра ми явно беше по-тактична, отколкото си мислех.