— Както и да е. Тя определено е била изненадана. Явно е очаквала да види Квазимодо.
— Там е проблемът, Трин — казах и изсипах остатъка от чая си в цветната леха. — Всички са такива.
Тази вечер мама бе много весела на вечеря. Приготвила беше лазаня — любимото ястие на Трина, а на Томас бе разрешено да си легне по-късно. Хапвахме и разговаряхме, смеехме се и обсъждахме футболния сезон, моята работа, състудентите на Трина. Мама сигурно сто пъти попита сестра ми наистина ли се справя сама и дали не се нуждае от нещо за Томас — сякаш имаха нещо заделено, което можеха да й дадат. Добре че бях предупредила Трина колко зле са с парите. Тя отказа любезно и убедително. Едва след това се сетих, че е трябвало да попитам дали е истина.
Тази вечер се събудих посред нощ от нечий плач. Беше Томас, в бившата ми стаичка. Чувах как Трина се опитва да го успокои и да го приспи, звука от включване и изключване на осветлението, повторното оправяне на легло. Лежах в тъмното, гледах как светлината на натриевата лампа се процежда през щорите върху прясно боядисания таван и чаках шумът да спре. Но в два часа същото леко хленчене започна отново. Този път чух мама да прекосява тихо коридора и приглушен разговор след това. Накрая Томас се укроти.
В четири се събудих от скърцането на вратата — някой я беше отворил. Примигнах сънливо и светнах лампата. Томас стоеше на вратата. Пижамата му беше голяма и се влачеше по земята, одеялцето му се бе смъкнало наполовина от гърба. Не виждах лицето му, но стоеше неуверено, сякаш не знаеше какво да направи.
— Влез, Томас — прошепнах. Докато пристъпваше към мен, видях, че не се е разсънил напълно. Стъпките му бяха колебливи, палецът му бе пъхнат в устата, ръката му стискаше скъпоценното одеялце. Вдигнах олекотения юрган и той се покатери на леглото до мен, зарови рошавата си глава в съседната възглавница и се сви в ембрионална поза. Завих го с юргана и останах да лежа и да го гледам, удивлявайки се на лекотата, с която заспа тутакси. — Лека нощ, миличко — прошепнах и го целунах по челото. Една пълна ръчичка се протегна и се вкопчи в тениската ми, сякаш да се увери, че няма да се преместя.
— Кое е най-доброто място, на което си бил?
Седяхме под навеса и чакахме внезапно рукналият дъжд да спре, за да можем да се разходим в градината зад замъка. Уил не обичаше да се разхожда из алеите отпред: твърде много хора го зяпаха. Но овощната градина бе едно от скритите съкровища на замъка, посещаваха я малцина. Пространството й беше разделено от пътеки, застлани с дребен жълт чакъл, и количката на Уил се движеше по тях без проблем.
— В какъв смисъл? И защо питаш?
Сипах малко супа от един термос и я поднесох към устата му.
— Доматена.
— Окей. Исусе, гореща е! Нека да изстине малко. — Той примигна, вперил поглед в далечината. — Изкачих се на Килиманджаро, когато навърших трийсет. Беше невероятно!
— Колко е високо?
— Почти 6000 метра до връх Ухуру. Последните хиляда метра направо пълзях. Височината изсмуква силите ти.
— Беше ли студено?
— Не… — Той ми се усмихна. — Не е като Еверест. Не и в сезона, когато аз бях там. — Загледа се в далечината, унесен за кратко в спомени. — Беше красиво… Покрива на Африка, така го наричат. Когато си там горе, сякаш наистина виждаш края на света.
Уил замълча. Наблюдавах го, чудейки се къде ли е в момента. Когато водехме тези разговори, той придобиваше отнесения израз на онзи мой съученик, който се бе върнал променен от пътешествието си.
— И къде другаде ти е харесвало?
— Остров Мавриций. Гостоприемни хора, красиви плажове, страхотно гмуркане. Ъъъ… Националния парк Цаво в Кения, само червена земя и диви животни. Йосемити. Това е в Калифорния. Скалите там са невероятно високи.
Разказа ми за нощта, когато преспал на скалата, по която се катерел — настанил се на една тераса на няколкостотин метра височина, пъхнал се в спалния си чувал и го закрепил за скалата, за да не се изтърколи от нея в съня си.
— Всъщност току-що описа най-лошия ми кошмар.
— Обичам и по-цивилизовани места. Обожавам Сидни. Северната територия. Исландия. Има едно място недалеч от летището, където можеш да се къпеш във вулканичните извори. Пейзажът е странен, почти като лунен. О, хареса ми и ездата през Централен Китай. Бях на едно място — на около два дни с кон от центъра на провинция Съчуан, където местните плюеха по мен, защото дотогава не бяха виждали бял човек.