— А къде не си бил?
Той отново отпи от супата.
— Северна Корея. — Замисли се. — О, и в Дисниленд. Стига ли ти? Дори и в Евродисни.
— Веднъж си купих билет до Австралия. Но не отидох.
Той се обърна изненадано към мен.
— Случи се нещо. Няма проблем. Може би ще ида някой ден.
— Не „може би“. Трябва да се махнеш оттук, Кларк. Обещай ми, че няма да прекараш остатъка от живота си в тази проклета дупка.
— Да ти обещая? Защо? — Опитах се да прозвуча нехайно. — Къде смяташ да ходиш?
— Просто… не мога да понеса мисълта, че ще останеш тук завинаги. — Той преглътна. — Ти си твърде умна. Твърде интересна. — Отмести поглед. — Човек има само един живот. Длъжна си да го изживееш пълноценно.
— Окей — подхванах внимателно. — Тогава ми кажи къде да отида. Ти къде би отишъл, ако можеше?
— Точно сега?
— Точно сега. Само не ми казвай Килиманджаро. Трябва да е някъде, където и на мен ще ми хареса.
Чертите на Уил се отпуснаха, изглеждаше съвсем различен. Върху лицето му се появи усмивка, очите му се присвиха от удоволствие.
— Париж. Бих седял пред някое кафене в Маре, бих пил кафе и похапвал топли кроасани с масло и ягодово сладко.
— Маре?
— Малък квартал в центъра на Париж. Там можеш да видиш калдъръмени улички, олющени къщи, гейове, ортодоксални евреи и жени, които някога са изглеждали като Бриджит Бардо. Само там бих отишъл.
Обърнах се с лице към него и сниших глас:
— Можем да отидем. Ще пътуваме през тунела под Ламанша. Няма да е трудно. Даже не мисля, че ще се нуждаем от помощта на Нейтън. Никога не съм била в Париж. Мечтая си да отида там. Наистина. Особено с човек, който познава града. Какво ще кажеш, Уил?
Не беше трудно да си представя как седя в това кафене. Бях там, на една от масите, и се наслаждавах на новия си чифт френски обувки, купени от елегантен малък бутик, или хапвах сладкиш с пръсти, лакирани в парижко червено. Усещах вкуса на кафето, мириса и дима от цигарата „Голоаз“ на съседната маса.
— Не.
— Какво? — Нужно ми беше известно време да се откъсна от масата на тротоара.
— Не.
— Но нали току-що ми каза…
— Ти не разбираш, Кларк. Не искам да отида там в това… това нещо. — Той посочи към количката, гласът му стана вял. — Искам да съм в Париж както някога. Да седя облегнат в някой стол, в любимите си дрехи, и красиви френски момичета да ми хвърлят закачливи погледи, както правят с всички мъже, седнали там. А не да отместват бързо очи, щом видят, че съм жалък инвалид.
— Все пак можем да опитаме — не се предавах аз. — Няма нужда да…
— Не! Не можем! И сега, като затворя очи, си представям съвсем ясно какво е да си на Рю де Франк Буржоа, с цигара в ръка и изстуден сок от мандарини във висока стъклена чаша на масата; долавям аромата на печени пържоли, чувам звука на мотопед в далечината. Всичко е толкова живо в главата ми.
Той преглътна.
— Още щом отидем — и аз съм в тая проклета количка, — всички спомени, всички прелестни мигове ще бъдат пометени, изтрити от усилието да преодолявам парижките бордюри, за да се настаня на масата, от шофьорите на таксита, които ще отказват да ни качат, и от проклетото зарядно устройство, което не пасва на френските контакти. Разбра ли?
Гласът му беше станал хладен. Завих капачката на термоса, като в същото време разглеждах внимателно обувките си. Не исках да види лицето ми.
— Разбрах — отвърнах.
— Окей. — Уил си пое дълбоко дъх.
Под нас спря автобус и избълва поредната тълпа туристи пред вратите на замъка. Гледахме мълчаливо как се изнизват от колата и влизат в древната крепост в послушна опашка, очаквайки да зърнат останките от едно отминало време.
Вероятно бе осъзнал, че съм притихнала, защото ме подкачи. И лицето му омекна.
— Ей, Кларк. Дъждът май спря. Къде ще идем днес следобед? В лабиринта?
— Не. — Излезе от мен по-бързо, отколкото бих искала, и видях как ме погледна.
— Да нямаш клаустрофобия?
— Нещо такова. — Взех да събирам нещата. — По-добре да се прибираме.
През следващия уикенд слязох посред нощ да си налея вода. Не можех да заспя, а и бях установила, че ставането е за предпочитане пред това да се въртиш в леглото и да отбиваш пороя от объркани мисли.
Не ми харесваше, че не мога да спя нощем. Неволно се запитах дали и Уил е буден от другата страна на замъка.