Въображението ми продължаваше да си пробива път в мислите му. Доста мрачно място впрочем.
Ето каква беше истината: не отбелязвах никакъв напредък с него. Времето изтичаше. Не бях успяла да го убедя да идем дори до Париж. А когато ми обясни защо, ми беше трудно да споря. Той имаше основателна причина да отказва почти всяко по-дълго пътуване, което му предлагах. А без да му обясня защо настоявам да пътешества, нямах кой знае какви шансове за успех.
Минавах покрай хола, когато чух звук — приглушена кашлица или може би възклицание. Спрях, върнах се обратно и застанах пред вратата. Бутнах я леко. На пода в хола възглавниците от дивана бяха подредени в подобие на легло и на тях лежаха родителите ми — под юргана за гости, а главите им бяха на нивото на газовата камина. Погледите ни се срещнаха в полумрака, докато стисках в ръка чашата с вода.
— Какво… какво правите тук?
Майка ми се повдигна на лакът.
— Шшшт. Не говори толкова високо. Ние… — Тя погледна към баща ми. — Решихме да спим тук.
— Какво?
— Решихме да спим тук. — Майка ми хвърли бърз поглед към баща ми за подкрепа.
— Отстъпихме нашето легло на Трина — обясни татко. Носеше стара синя тениска, скъсана на рамото, косата му бе щръкнала от едната страна. — С Томас не им е много удобно в малката стая. Казахме им, че може да спят в нашата.
— Но вие не може да спите на пода! Не е удобно!
— Добре сме, миличка — успокои ме татко. — Наистина.
И докато стоях и се мъчех да проумея, той добави:
— Само през уикендите. Пък и ти също не бива да спиш в малката стая. Имаш нужда от сън, ти си… — Той преглътна. — Ти си единствената в тази къща, която работи.
Баща ми не смееше да ме погледне.
— Върни се в леглото, Лу. Хайде. Добре сме. — Мама на практика ме пропъди.
Изкачих обратно стълбите. Босите ми крака стъпваха безшумно по килима, смътно долавях приглушен разговор долу.
Поколебах се пред стаята на мама и татко и сега чух онова, което не бях чула преди — тихичкото похъркване на Томас. Прекосих бавно площадката, влязох в моята стая и затворих внимателно вратата. Лежах в прекалено голямото си легло и се взирах през прозореца към светлината на уличните лампи, докато зората — най-сетне и слава богу — ми донесе няколко скъпоценни часа сън.
В календара ми бяха останали седемдесет и девет дни. Отново започнах да се безпокоя.
И не бях единствената.
Госпожа Трейнър бе изчакала Нейтън да се погрижи за обеда на Уил и ме помоли да я придружа в голямата къща. Накара ме да седна в дневната и ме попита как вървят нещата според мен.
— Ами вече излизаме много повече — отвърнах аз.
Тя кимна, сякаш в знак на съгласие.
— Говори повече отпреди.
— С теб може би. — От гърлото й излезе някакво кратко подобие на смях. — Спомена ли му за пътуване в чужбина?
— Не още. Ще го направя. Просто… нали знаете какъв е.
— Искам да знаеш, че действително нямам нищо против, ако решите да отидете някъде — увери ме тя. — Знам, че не посрещнахме много ентусиазирано идеята ти, но оттогава разговаряхме доста и сега и двамата сме съгласни…
Постояхме в мълчание. Тя направи кафе и го поднесе в чаши с чинийка. Отпих глътка. С чинийка, опряна на коленете, винаги се чувствах като шейсетгодишна.
— Уил ми каза, че е бил у вас.
— Да, на рождения ми ден. Родителите ми организираха специална вечеря.
— Как беше той?
— Добре. Наистина. Беше много мил с мама. — Не издържах и се усмихнах, като си спомних. — Тя… тя е малко тъжна, понеже сестра ми и синът й вече не са вкъщи. Липсват й. Мисля, че той… просто искаше да я разведри.
Госпожа Трейнър изглеждаше изненадана.
— Постъпил е… много мило.
— И мама смята така.
Тя разбърка кафето си.
— Не си спомням кога за последен път Уил е вечерял с нас.
Поразпита ме още малко. Не задаваше директни въпроси, разбира се — не беше такава. Но не можех да й дам отговорите, които искаше. В някои дни мислех, че Уил е по-весел — излизаше с мен, без да протестира, шегуваше се, караше ме да упражнявам ума си, изглеждаше малко по-ангажиран със света извън пристройката, — но дали това значеше нещо? В Уил усещах някаква необятна вътрешна вселена, свят, в който той не ми позволяваше дори да надзърна. През последните две седмици имах неприятното чувство, че тази вселена расте.