— Никога не го правиш — отбеляза Нейтън.
— Всъщност аз ще я взема. — Издърпах десетачката от ръката на Уил. — Защото тази вечер грешите.
— Нали каза, че ще си четеш книгата! — протестира той.
— Сега обаче имам това — казах и размахах банкнотата от десет лири. — Ще отида на кино. Точка по въпроса. Законът за непредвидимите последствия, или както там се нарича.
Изправих се, прибрах парите и пъхнах остатъка от обеда си в кафявата хартиена кесия. Усмихвах се, докато се отдалечавах от тях, но по причина, която не успях веднага да си изясня, очите ми се бяха насълзили.
Същата сутрин, преди да отида в Гранта Хаус, бях прекарала един час в работа по календара. В някои дни просто седях и го гледах от леглото, с маркер в ръка, чудейки се къде бих могла да заведа Уил. Още не бях сигурна, че ще успея да го заведа някъде по-далеч, а и мисълта за преспиване на друго място ме плашеше, независимо от помощта на Нейтън.
Прелистих местния вестник, хвърлих поглед на футболните мачове и градските празненства, но след провала с конните надбягвания се боях, че количката на Уил може да заседне в тревата. Опасявах се, че тълпите ще го накарат да се чувства изложен на показ. Трябваше да изключа всички свързани с коне възможности, което в район като нашия означаваше изненадващо количество дейности на открито. Знаех, че той няма да пожелае да гледа как Патрик бяга, а крикетът и ръгбито не го вълнуваха. В някои дни аз самата се чувствах саката заради неспособността си да измислям нови идеи.
Може би Уил и Нейтън бяха прави. Може би бях скучна. Може би бях последният човек на света, способен да открива неща, които да възродят желанието за живот на Уил.
Книга или телевизия.
Казано така, това само засили неувереността в способностите ми.
След като Нейтън си тръгна, Уил ме откри в кухнята. Седях на масата, белех картофи за вечерята му и не вдигнах очи, когато спря с количката на вратата. Гледа ме толкова дълго, че усетих как ушите ми порозовяват.
— Знаеш ли — проговорих накрая, — бих могла да се държа ужасно. Бих могла да кажа, че и ти не вършиш нищо.
— Едва ли Нейтън би заложил голяма сума на вероятността да ходя на танци — оправда се Уил.
— Знам, че се шегувате — продължих, докато изхвърлях голяма обелка от картоф. — Но ме накарахте да се почувствам като истински боклук. Окей, решили сте да залагате на скучния ми живот, но защо трябваше да ми го казвате? Не можеше ли шегата да си остане между вас двамата?
Известно време Уил не отвърна нищо. Когато най-сетне вдигнах очи, той ме наблюдаваше.
— Съжалявам — каза.
— Нямаш вид на човек, който съжалява.
— Е… добре… може би исках да го чуеш. Исках да се замислиш какво правиш.
— Какво, как си похабявам живота ли?…
— Всъщност — да.
— За бога, Уил! Защо не спреш да ми казваш какво да правя? Ами ако обичам да гледам телевизия? Ако не искам да правя друго, освен да чета книги? — Гласът ми беше станал остър. — Ако съм уморена, когато се прибера вкъщи? Ако не изпитвам нужда да запълвам дните си с трескава дейност?
— Но един ден ще съжаляваш — каза той тихо. — Знаеш ли какво бих направил, ако бях на твое място?
Оставих белачката.
— Подозирам, че ще ми кажеш.
— Да. И изобщо не се притеснявам, че ще го направя. Ще се запиша във вечерно училище. Ще уча за шивачка или модна дизайнерка, или каквото там наистина обичаш да правиш. — Той посочи минироклята ми в стил Пучи, вдъхновена от шейсетте години и ушита от старите пердета на дядо.
Първия път, когато татко я видя, ахна и извика: „Хей, Лу, я се вземи в ръце!“ — и цели пет минути не спря да се киска.
— Ще си намеря някакво занимание, което не струва скъпо: фитнес, плуване, благотворителна работа, каквото и да е. Ще разширявам музикалните си познания, ще ходя на дълги разходки с нечие чуждо куче, ще…
— Добре, добре, разбрах — прекъснах го раздразнено. — Но аз не съм ти, Уил.
— И слава богу!
Останахме така известно време. Уил влезе в кухнята и повдигна количката си, за да можем да се гледаме над масата.
— Добре — казах. — А ти какво правеше след работа? Нещо ценно?
— Е, не ми оставаше много време след работа, но се опитвах да правя по нещо всеки ден. Ходех в зала със стена за скално катерене, тренирах скуош, ходех на концерти и пробвах нови ресторанти…
— Лесно е да правиш тези неща, когато имаш пари — промърморих.