— И ходех да тичам. Да, наистина — увери ме той, когато вдигнах вежди. — Учех нови езици за местата, които възнамерявах да посетя някой ден. И се виждах с приятелите си… или с хора, които смятах за приятели… — Поколеба се за миг. — И планирах пътешествия. Търсех места, където не съм бил никога, неща, които ще ме предизвикат максимално. Веднъж преплувах Ламанша. Занимавах се с парапланеризъм. Изкачвах планини и се спусках по ски писти. Да — каза, когато понечих да го прекъсна, — знам, че за много от тези неща са нужни средства, но за други — не. Освен това, как мислиш, че съм изкарвал пари?
— Въртял си далавери в Ситито?
— Разбрах какво може да ме направи щастлив, разбрах с какво искам да се занимавам и учих за работа, която съчетава и двете.
— От твоята уста звучи лесно.
— Лесно е — увери ме той. — Проблемът е, че трябва да се трудиш здраво. А хората не обичат да се трудят много-много.
Бях свършила с картофите. Хвърлих обелките в кофата и сложих тигана на печката, да е готов за по-късно. Седнах на масата с лице към Уил и се подпрях на лакти, с полюшващи се във въздуха крака.
— Имал си страхотен живот, нали?
— Да, имах. — Той се приближи още и повдигна количката си, за да е на нивото на очите ми. — Затова ме вбесяваш, Кларк. Защото виждам целия този талант, цялата ти… — Сви рамене. — … невероятна енергия и ум и…
— Само не казвай „потенциал“…
— … потенциал. Да. Потенциал. И умът ми не побира как можеш да се задоволяваш с такъв невзрачен живот. Живот, който протича на територия, не по-голяма от десет километра в радиус, живот без каквито и да било изненади и предизвикателства, без смайващи открития, които да те държат будна нощем.
— Разбрах. Това е твоят начин да ми кажеш, че трябва да правя нещо по-значимо от беленето на картофи за вечерята ти.
— Казвам ти, че светът е необятен. Но ще съм ти много благодарен, ако първо ми изпържиш малко картофи. — Той ми се усмихна и аз не се сдържах и му се усмихнах в отговор.
— Не мислиш ли… — започнах и спрях.
— Продължавай.
— Не мислиш ли, че сега ти е по-трудно… да се приспособиш, искам да кажа. След като си бил толкова активен преди?
— Питаш ме дали съжалявам, че съм бил такъв?
— Просто се чудех дали сега нямаше да ти е по-лесно, ако бе водил скучен живот.
— Никога не съм съжалявал за нещата, които правя. Ако си прикован в това тук — кимна към количката той, — имаш само спомените за местата, където си бил. — Усмихна ми се. Едва-едва, сякаш с усилие. — Тъй че ако ме питаш дали бих предпочел да си спомням как изглежда замъкът от супера или онази прекрасна редичка от магазини до кръговото кръстовище, отговорът ми е „не“. Имах чудесен живот, благодаря.
Спуснах крака и стъпих на пода. Не разбрах точно как, но за пореден път се почувствах притисната в ъгъла. Посегнах към сушилнята за съдове и взех дъската за рязане.
— И, Лу, съжалявам. За залагането.
— Добре де, добре. — Заех се да плакна дъската в мивката. — Но да знаеш, че няма да си получиш обратно десетачката.
Два дни по-късно Уил беше откаран в болницата с инфекция. Предпазна мярка, така го нарекоха, но се виждаше, че изпитва силни болки. Някои квадриплегици нямат никакви усещания, но макар да бе загубил усета си за температурата, под гърдите Уил усещаше и болка, и допир. Отидох да го видя два пъти, занесох му музика и някои неща за хапване и предложих да му правя компания, но се чувствах като натрапница — бързо осъзнах, че всъщност Уил не иска допълнително внимание. Каза ми да си вървя вкъщи и да отделя малко време за себе си.
Допреди година щях да пропилея тези няколко дни. Щях да се мотая по магазините, може би щях да си уредя среща с Патрик и да обядваме заедно. Вероятно щях да погледам телевизия и да направя опит да си подредя дрехите. Вероятно щях да спя много.
Сега обаче се чувствах странно неспокойна и объркана. Нямах причина да ставам рано, денят ми беше безсмислен.
Отне ми половин сутрин да разбера, че това време може да е полезно. Отидох в библиотеката и се заех да правя проучване. Прегледах всички възможни уебсайтове за квадриплегици и избрах неща, които бихме могли да правим, когато Уил се почувства по-добре. Съставих списъци и към всяка точка добавих оборудването или нещата, на които трябва да обърна внимание.
Открих чатрумове за хора с гръбначни увреждания и установих, че има хиляди мъже и жени като Уил, които живееха невидим за другите живот в Лондон, Сидни, Ванкувър или съвсем наблизо — подпомагани от приятели или от семейството си, а понякога трагично сами.