Следващата сряда отидохме на концерта на един певец, когото Уил бе слушал преди на живо в Ню Йорк. Това беше добро излизане. Когато той слушаше музика, изражението на лицето му говореше за пълна концентрация. През повечето време Уил не бе изцяло с хората около себе си, сякаш част от него се бореше с болката, спомените или черните мисли. Ала с музиката беше различно.
А на другия ден го заведох да дегустира вино — рекламна инициатива, организирана от една винарна в специализиран магазин. Трябваше да обещая на Нейтън, че няма да го напия. Държах всяка чаша, за да може Уил да я помирише — и той познаваше какво е, преди да го е опитал. Напушваше ме смях всеки път, когато го плюеше във високата чаша (наистина изглеждаше смешно), и той ме поглеждаше изпод вежди и казваше, че се държа като дете. Собственикът на магазина, отначало кой знае защо притеснен, че има посетител в инвалидна количка, накрая се впечатли. Следобедът бе преполовил, но той седна и започна да отваря нови бутилки, да обсъжда регионите и сортовете с Уил, а аз се разхождах нагоре-надолу, разглеждах табелите и честно казано, накрая взех да се отегчавам.
— Хайде, Кларк. Образовай се малко — подкани ме Уил и кимна да седна до него.
— Не мога. Мама ме е учила, че е невъзпитано да плюя.
Двамата мъже се спогледаха, сякаш не бях в ред. Той обаче не плюеше всеки път. Наблюдавах го. И беше подозрително разговорлив през останалата част от следобеда — бързо прихваше и дори бе по-склонен към битки от обичайното.
А след това, на път към къщи, влязохме в град, откъдето не минавахме обикновено, и попаднахме в задръстване. Докато седяхме и чакахме трафикът да се отприщи, погледнах през прозореца и видях ателие за татуировки и пиърсинг.
— Винаги съм искала да си направя татуировка — признах.
Трябваше да съобразя, че не бива да изтърсвам разни необмислени неща в присъствието на Уил. Той не обичаше говоренето на вятъра. Веднага поиска да знае защо още нямам.
— О… не знам. Сигурно защото мисля какво ще кажат всички.
— Защо? Какво ще кажат?
— Татко ги мрази.
— Я пак — на колко години си?
— И Патрик ги мрази.
— Понеже той никога не е правил нещо, което ти не харесваш?
— Може да ме хване шубето. Може да съжаля, след като ми я направят.
— Нали ги отстраняват с лазер?
Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Очите му се смееха.
— Хайде, направи го — настоя. — Какво искаш да бъде?
Осъзнах, че се усмихвам.
— Не знам. Не змия. Или нечие име.
— И едва ли ще е сърце със знаменце, на което пише „майка“.
— Обещаваш ли, че няма да се смееш?
— Знаеш, че не съм такъв. Само да не е някоя поговорка на санскрит. Това, което не ме убива, ме прави по-силен.
— Не. Ще поискам да ми татуират пчела. Малка пчеличка в жълто и черно. Обожавам ги.
Той кимна, сякаш това бе съвсем разумно желание.
— А къде я искаш? Или не бива да питам?
Свих рамене.
— Не знам. На рамото? На бедрото?
— Отбий — нареди ми той.
— Защо, да не ти е зле?
— Просто отбий. Ей там има място. От лявата ти страна.
Спрях колата до бордюра, извърнах се и го погледнах.
— Да вървим — подкани ме Уил. — Днес нямаме какво друго да правим.
— Къде да вървим?
— В студиото за татуировки.
Засмях се неуверено.
— Да бе, как не.
— Защо не?
— Ти сигурно си гълтал, вместо да плюеш.
— Не ми отговори на въпроса.
Извърнах се в седалката си. Той беше сериозен.
— Не мога просто да ида и да си направя татуировка. Така изведнъж.
— Защо не?
— Защото…
— Защото приятелят ти е против. Защото все още трябва да си добро момиче, нищо че си на двайсет и седем. Защото те е страх от манипулацията. Хайде, Кларк. Достави си това удоволствие. Какво те спира?
Вторачих се във витрината на студиото за татуировки. Върху леко зацапания прозорец имаше голямо неоново сърце и няколко рамкирани фотографии на Анджелина Джоли и Мики Рурк.