2. Да слуша класическа музика. Знаеше страшно много за нея. Харесваше и някои модерни неща, но казваше, че в повечето случаи джазът е претенциозен. Когато видя съдържанието на моя MP3 плейър един следобед, се разсмя толкова силно, че едва не размести тръбичките си.
3. Да седи в градината, след като времето се затопли. Понякога стоях на прозореца и го наблюдавах как е наклонил глава назад и се наслаждава на мекото слънце, греещо върху лицето му. Когато отбелязах способността му да седи неподвижно и да се наслаждава на момента — нещо, което изобщо не ми се удаваше, — той изтъкна, че нямал голям избор, при положение че не можел да движи ръцете и краката си.
4. Да ме кара да чета книги и списания, а после да разговаряме за тях. Знанието е сила, Кларк, обичаше да казва. Отначало го мразех заради това; чувствах се така, сякаш съм в училище и правя тест, който ще покаже до каква степен съм усвоила материала. Но след известно време осъзнах, че за Уил няма грешни отговори. Харесваше му да споря с него. Питаше ме какво мисля за нещата във вестниците, не се съгласяваше с мен за героите в книгите. Изглежда, имаше мнение почти по всички въпроси: за работата на правителството, дали една компания трябва да погълне друга, кой „плаче за затвора“. Ако сметнеше, че не съм се постарала достатъчно, че повтарям идеите на родителите си или тези на Патрик, промърморваше равно: „Не. Това не е достатъчно“. Изглеждаше много разочарован, когато признавах, че не знам нищо по даден въпрос; бях започнала да предугаждам какво ще ме пита и сега четях вестници в автобуса на път за работа, за да съм подготвена. „Правилно, Кларк“ — хвалеше ме той и се улавях как засиявам. А после се упреквах, че отново съм му позволила да се държи покровителствено с мен.
5. Да го бръсна. Сега на всеки два дни насапунисвах лицето му и го правех красив. Ако денят му не беше от лошите, обичаше да се отпуска назад в количката и да притваря очи, и върху лицето му се изписваше нещо близко до удоволствие. Може би си въобразявах. Може би виждах каквото исках да видя. Но той не проронваше дума, докато внимателно прокарвах острието по кожата му, а когато отвореше очи, изражението му бе омекнало — като на човек, който се е събудил от особено приятен сън. Сега лицето му беше добило лек загар от времето, прекарвано навън; има кожа, която лесно потъмнява. Държа самобръсначката високо в шкафа в банята, пъхната зад голяма бутилка балсам за коса.
6. Да се прави на мъжкар. Особено в присъствието на Нейтън. От време на време, преди обичайните грижи вечер, сядат в другия край на градината и Нейтън отваря по кутия бира. Понякога ги чувам да говорят за ръгби или да се шегуват за някоя жена, която са видели по телевизията, и ми се струва, че това е някакъв друг Уил. Но го разбирам: има нужда от някого, с когото да е мъж и да върши мъжки неща. Това е частица „нормалност“ в странния му, осакатен живот.
7. Да коментира гардероба ми. По-точно да вдига учудено вежди, освен когато съм с чорапогащника в жълто и черно. И в двата случая, когато го бях сложила, не каза нищо, само кимна, сякаш тъкмо това е трябвало да направя.
— Онзи ден си видяла баща ми в града.
— О, да. — Простирах прането. Въжето бе опънато дискретно в така наречената „градина за домакински нужди“.
Госпожа Трейнър не позволяваше нещо толкова прозаично като прането да загрозява гледката на декоративната й градина. А собствената ми майка гордо излагаше на показ белите си чаршафи. Беше като предизвикателство към съседките й: Стигнете ме, ако можете!
— Попита ме дали си казала нещо за това.
— О! — Постарах се лицето ми да не изразява нищо. Но понеже той чакаше отговор, продължих: — Явно не съм.
— Имаше ли някой с него?
Прибрах последната щипка в платнената торба, после пуснах торбата в празния кош за пране. Обърнах се към него.
— Да.
— Жена.
— Да.
— Червенокоса?
— Да.
Уил замълча.
— Съжалявам, ако мислиш, че е трябвало да ти кажа — промълвих аз. — Просто… реших, че не е моя работа.
— А и не е лесно да се води подобен разговор.
— Да.
— Е, ако това ще те успокои, Кларк, не му е за първи път — промърмори той и подкара количката към къщата.