— Ще водя майка ти на вечеря.
Направих бърза сметка наум.
— Да не съм пропуснала рождения й ден?
— Не, не. По друг повод. — Той сниши глас, сякаш беше някаква тайна. — Имам нова работа.
— Не думай! — Но сега забелязах промяната; цялото му тяло се бе оживило. Раменете му отново се бяха поизправили, усмивката не слизаше от лицето му. Изглеждаше с години по-млад. — Татко, това е фантастично!
— Знам. Майка ти е на седмото небе. Нали знаеш, че напоследък доста й се събра — заминаването на Трина, и дядо, и изобщо. Затова искам тази вечер да я изведа, да я поглезя малко.
— Каква е работата?
— Шеф на поддръжката. В замъка.
Примигнах.
— Но това е…
— Господин Трейнър. Точно така. Позвъни ми и каза, че търсел да наеме някого, а твоят човек, Уил, му казал, че съм свободен. Отидох днес следобед, обясних му какво мога и сега съм на изпитателен срок за един месец. Започвам в събота.
— Ще работиш за бащата на Уил?
— Е, каза, че един месец ще съм на изпитателен срок, за да се спазели изискванията и други такива, но не виждал причина да не продължа.
— Но това е… това е страхотно — казах аз. Чувствах се странно разтърсена от новината. — Изобщо не знаех, че е имало вакантно място.
— И аз. Но работата е страхотна. Той е човек, който разбира от качество, Лу. Поговорихме си за зеления дъб и ми показа какво е направил предишният майстор. Оставил си е ръцете! Направо да не повярваш! Каза, че е много впечатлен от работата ми.
Преливаше от енергия, не го бях виждала такъв от месеци.
Мама застана до него. Беше сложила червило и обувките с високи токчета за официални случаи.
— Има и ван. Баща ти ще кара собствен ван. И заплатата му е добра, Лу. Дори малко повече, отколкото в мебелната фабрика.
Гледаше го така, сякаш е някакъв супермен. Когато се обърна към мен, лицето й говореше, че и аз трябва да се присъединя към радостта й. Беше много изразително, това мамино лице, а сега казваше, че трябва да позволим на татко да се наслади на момента.
— Страхотна новина, татко! Наистина! — Пристъпих напред и го прегърнах.
— Е, всъщност трябва да благодарим на Уил. Какъв човек! Страшно съм му благодарен, че се е сетил за мен.
Чувах ги, докато излизаха от къщи — мама, която си намираше недостатъци пред огледалото в коридора, уверенията на татко, че изглежда чудесно, че я харесва каквато е. Чух го да опипва джобовете си за ключовете, портфейла, дребните, последва кратък смях. Вратата се хлопна, чух ръмженето на колата, която потегляше, и после остана само приглушеният звук от телевизора в дядовата стая. Седнах на стълбите. А след това извадих телефона си и набрах номера на Уил.
Мина известно време, преди да отговори. Представих си го как отива с количката до специалното устройство и натиска копчето с палеца.
— Ало?
— Ти ли го направи?
Последва кратка пауза.
— Ти ли си, Кларк?
— Ти ли уреди работата на татко?
Уил звучеше малко задъхано. За миг се почудих дали е седнал достатъчно удобно.
— Мислех, че ще се зарадваш.
— Радвам се. Просто… не знам. Чувствам се особено.
— Не бива. Баща ти се нуждаеше от работа. А на моя му трябва добър майстор.
— Нима? — Не можах да скрия иронията в гласа си.
— Моля?
— И няма нищо общо с онова, което ме попита? За него и другата жена?
Последва дълга пауза. Представях си как седи в дневната и гледа през френските прозорци.
Когато заговори отново, гласът му беше предпазлив:
— Мислиш, че бих изнудвал баща си, за да даде работа на твоя баща?
Казано по този начин, изглеждаше малко вероятно.
— Съжалявам. Не знам. Просто е странно. Съвпадението във времето. Струва ми се… прекалено добре.
— Тогава се радвай, Кларк. Баща ти ще се справи. А и това означава… — Той се поколеба.
— Означава какво?
— … че един ден ще можеш да напуснеш родителите си и да разпериш криле, без да се безпокоиш как ще се издържат.
Сякаш ме удари с юмрук в корема. Усетих как дробовете ми останаха без въздух.
— Лу?
— Да?
— Защо мълчиш?
— Ами… — преглътнах аз. — Съжалявам. Разсеях се. Дядо ме вика. Да, прав си. Благодаря ти, че… че си го препоръчал. — Трябваше да затварям. Внезапно в гърлото ми бе заседнала огромна буца и не бях сигурна дали ще мога да кажа още нещо.