Запътих се към кръчмата. Въздухът беше наситен с пролетни аромати, а хората ми се усмихваха, когато се разминавахме на улицата. Нямах сили да им отвърна със същото. Просто знаех, че не мога да остана в тази къща, сама с мислите си. Открих триатлонистите в градината в един ъгъл с шарена сянка. Бяха събрали две маси, изпод които стърчаха мускулестите им крака. Получих няколко кимвания за поздрав (нито едно от жените), Патрик стана и ми направи място до себе си. Осъзнах, че бих предпочела компанията на Трина.
Градината на кръчмата беше пълна с характерната английска смесица от шумни студенти и продавачи по къси ръкави, отдъхващи след работа. Мястото бе любимо на туристите и освен поръчките на английски, се чуваха всякакви акценти — американски, италиански, френски. От западната страна се виждаше замъкът и както всяко лято, туристите се бяха наредили за снимка пред оградата със силуета на замъка в далечината.
— Не те очаквах. Ще пийнеш ли нещо?
— След минутка. — Просто исках да поседя, да отпусна глава върху рамото на Патрик. Исках да се почувствам както някога — спокойна, безгрижна. Исках да не мисля за смъртта.
— Днес постигнах рекордно време. Двайсет и четири километра за 79,2 минути.
— Страхотно.
— Настъпил си газта, а, Пат? — попита някой.
Патрик стисна юмруци и измуча.
— Страхотно. Наистина. — Насилих се да му покажа, че се радвам за него.
Поръчах си питие, после още едно. Слушах приказките им за километри, ожулени колене и хипотермия при плуване. Изключих и се загледах в останалите хора в кръчмата, чудейки се какъв ли е животът им. Навярно всеки от тях бе преживял значими събития в семейството: раждане на дете, загуба на близък, тъмни тайни, големи радости и трагедии. Щом те можеха да се откъснат от всичко това, щом просто можеха да се наслаждават на слънчевата вечер в градината на една кръчма, значи и аз трябваше да мога.
И тогава казах на Патрик за работата на татко. Лицето му изглеждаше така, както вероятно бе изглеждало и моето. Трябваше да го повторя, за да е сигурен, че е чул правилно.
— Колко удобно… И двамата на работа при него.
В този момент много ми се искаше да му кажа. Наистина. Исках да му обясня, че всичко е свързано с моята битка да запазя Уил жив. Исках да му кажа колко се боя, че Уил се опитва да купи свободата ми. Но знаех, че не мога да го направя. По-добре беше да изплюя камъчето, докато още можех.
— Ъъъ… има и друго. Той казва, че ако искам, мога да преспивам там — в стаята за гости. Заради проблема с леглата вкъщи.
Патрик ме изгледа.
— Ще живееш в неговата къща?
— Може и да го направя. Предложението е добро, Пат. Знаеш как е напоследък вкъщи. А и теб все те няма. Обичам да идвам в твоя апартамент, но… е, ако трябва да съм честна, не го чувствам като дом.
Той продължаваше да ме гледа.
— Ами направи го тогава.
— Какво?
— Пренеси се. Направи така, че да го почувстваш като свой дом. Сложи в него и твои неща. Донеси си дрехите. Време е да заживеем заедно.
По-късно, когато мислех за това, осъзнах, че той всъщност бе изглеждал нещастен, когато го каза. Не приличаше на мъж, който най-сетне е разбрал, че не може да живее без своята приятелка до себе си и иска да съедини живота ни в благословен съюз. Приличаше на човек, който се чувства притиснат в ъгъла.
— Наистина ли искаш да се пренеса?
— Да. Разбира се. — Той потърка ухото си. — Е, не казвам да се женим или нещо такова. Но е добре да го направим, нали?
— Ах, ти, романтико мой.
— Наистина, Лу. Време ни е. Май отдавна ни беше време, но с тия мои ангажименти… Пренеси се. Ще ни бъде добре. — Той ме прегърна. — Много добре.
Триатлонистите край нас бяха подновили дипломатично разговорите си. Разнесе се доволен възглас, когато група японски туристи направиха желаната фотография. Птиците пееха, слънцето залязваше, светът се променяше. Исках да съм част от него, а не да съм затворена в онази тиха стая и да се тревожа за мъж в инвалидна количка.
— Да — съгласих се. — Ще е добре.
Седемнадесета глава
Най-лошото в работата на домашния асистент не е каквото вероятно си мислите. Не е повдигането и миенето, лекарствата и кърпите, и смътната, но неизменно присъстваща миризма на дезинфектант. Дори не е това, че според повечето хора го вършиш, защото толкова са ти възможностите. Най-лошото е, че когато по цял ден си заедно с някого другиго, не можеш да избягаш от настроенията му. Или от своите собствени.