Озовах се в коридора за секунди.
— А… Бихте ли ми казали къде е тоалетната?
Посочих я мълчаливо и останах да се суетя в коридора, очаквайки да се появи отново.
— Добре. Значи, това е засега.
— Благодаря ти, Майкъл. — Уил не погледна към мен. — Ще чакам да ми се обадиш.
— Ще се чуем в края на седмицата — каза господин Лолър.
— Предпочитам имейл пред писмо — поне засега.
— Да. Разбира се.
Отворих задната врата, за да го изпратя. И докато Уил изчезваше обратно в дневната, попитах нехайно:
— Сигурно ви чака дълъг път?
Дрехите му имаха красива кройка, бяха едновременно елегантни и делови и внушаваха усещане за солидни пари.
— Лондон, за жалост. Но се надявам по това време да няма големи задръствания.
Последвах го навън. Слънцето беше високо в небето и трябваше да примижа, за да виждам госта.
— И къде… ъъъ… в Лондон се намирате?
— Риджънт Стрийт.
— О! Риджънт Стрийт? Страхотно.
— Да. Не е лошо място. Добре. Благодаря ви за кафето, госпожице…
— Кларк. Луиза Кларк.
Той спря и ме изгледа. Запитах се дали не бе прозрял недодяланите ми опити да разбера кой е.
— А! Госпожица Кларк — възкликна той и възвърна професионалната си усмивка. — Благодаря ви още веднъж.
Остави внимателно куфарчето на задната седалка, качи се в колата и замина.
Тази вечер се отбих в библиотеката на път към апартамента на Патрик. Можех да ползвам и неговия компютър, но все още се чувствах като гостенка и така ми беше по-лесно. Седнах на компютъра и написах в търсачката „Майкъл Лолър“ и „Риджънт Стрийт, Лондон“. Знанието е сила, Уил, произнесох мислено.
Имаше 3290 резултата. Първите три бяха: „Майкъл Лолър, адвокат, специалист по легализиране на завещания и пълномощни“, всички на въпросната улица. Няколко минути се взирах в екрана, после отново написах името му, но този път потърсих в „Изображения“ — и той се появи: на някаква кръгла маса, в тъмен костюм — Майкъл Лолър, специалистът по легализиране на завещания, същият, който бе прекарал един час с Уил.
Същата вечер се преместих при Патрик, направих го в интервала от час и половина между края на работния ми ден и неговата тренировка на пистата. Взех всичко, освен леглото и новите щори. Той пристигна с колата си и натоварихме багажа ми в чували за боклук. На два етапа пренесохме в апартамента му всичко — е, освен учебниците ми на тавана.
Мама се разплака: мислеше, че тя ме е принудила да се изнеса.
— За бога, скъпа! Време й е да продължи напред. На двайсет и седем е — успокояваше я баща ми.
— За мен си е дете — отвърна тя, докато пъхаше две кутии с плодов кейк и чанта с почистващи препарати в ръцете ми.
Не знаех какво да й кажа. Дори не обичам плодов кейк.
Беше изненадващо лесно да сместя багажа си в апартамента на Патрик. Той и бездруго нямаше почти нищо, а и аз нямах кой знае какво след годините, прекарани в стаичката. Единственото, за което се сдърпахме, беше моята колекция от дискове — позволи ми да я обединя с неговата едва след като залепих стикери на гръбчетата на моите и ги подредих по азбучен ред.
— Чувствай се като у дома си — не спираше да повтаря, сякаш бях някаква гостенка. Бяхме нервни и се чувствахме странно неловко, като двама души на първа среща. Докато разопаковах багажа си, Патрик ми донесе чай и каза: „Предлагам това да е твоята чаша“. Показа ми всичко в кухнята, после няколко пъти повтори: „Сложи си нещата, където искаш. Нямам нищо против“.
Беше изпразнил две чекмеджета и гардероба в стаята за гости. Другите две чекмеджета бяха пълни с дрехите му за фитнес. Не знаех, че съществуват толкова видове ликра и полар. Собствените ми колоритни дрехи оставиха почти метър празно пространство, телените закачалки потракваха скръбно в гардероба.
— Трябва да си купя още неща, за да не остава толкова място — опитах да се пошегувам.
Той се засмя нервно.
— Какво е това?
Гледаше моя календар, окачен на стената на стаята за гости, с идеите в зелено и предстоящите събития в черно. Когато нещо се беше получило (музика, дегустация на вино), слагах до него усмихнато личице. Когато се беше провалило (конни надбягвания, художествени галерии), си оставаше черно. За следващите две седмици нямаше много неща: Уил се беше отегчил от местата наблизо, а все още не можех да го склоня да се отдалечи от дома. Погледнах към Патрик. Видях, че се е вторачил в датата 12 август, до която имаше удивителни в черно.