— Боли ме главата. — Сюзън Келвин го отстрани от себе си с немощно движение. — Напоследък често… често ми се случва. Искам да ви… поздравя, разбира се. Много се радвам… — Неумело сложеният руж се открои като две грозни червени петна на побледнялото й лице. Отново всичко започна да се върти. — Извинете ме… моля ви… — едва изговори тя и излезе като пияна, без да вижда нищо.
Тази катастрофа дойде така внезапно, както става насън, и изглеждаше недействителна като кошмарен сън.
Как е възможно това? Нали Ерби й каза…
А Ерби знаеше! Той можеше да чете чуждите мисли.
Останала без дъх, тя се опомни едва когато се подпря на вратата и видя пред себе си металното лице на Ерби. Беше изкачила два етажа, но не помнеше нищо. Това бе станало за миг, като насън.
Като насън!
Немигащите очи на Ерби я гледаха право в лицето и техните червени кръгове сякаш се превръщаха в мътно светещи кошмарни кълба.
Той говореше нещо и тя усети до устните й да се допира студена стъклена чаша. Отпи глътка, потръпна и се съвзе почти напълно.
Ерби все още говореше и гласът му звучеше развълнувано, сякаш в него имаше болка, страх, молба. Думите вече стигаха до съзнанието й.
— Всичко това е сън — казваше той — и вие не бива да вярвате на този сън. Скоро ще се събудите и ще се присмивате на себе си. Той ви обича, уверявам ви. Но не тук! Не сега! Това сега е илюзия.
Сюзън Келвин кимна и зашепна:
— Да! Да! — вкопчила се в ръката на Ерби, тя повтаряше: — Това не е вярно, нали? Не е, нали?
Сюзън Келвин не разбра как дойде на себе си. Но имаше чувството, че от някакъв нереален, обвит с мъгла свят изведнъж е излязла на остра слънчева светлина. Тя отблъсна от себе си тази тежка стоманена ръка и отвори широко очи.
— Какво правиш ти? — гласът й премина в крясък. — Какво правиш?
Роботът отстъпи назад.
— Мъча се да помогна.
Келвин го гледаше в упор.
— Да помогнеш ли? Като ми казващ, че това е сън? Като се мъчиш да ме направиш шизофреничка? — Сякаш я обзе истерия. — Това не е сън! Де да беше! — Тя си пое шумно дъх. — Чакай! Защо… защо… О, разбирам. Господи, та това е толкова очевидно.
В гласа на робота прозвуча ужас:
— Бях длъжен.
— И аз ти повярвах! Дори през ум не ми мина, че…
Силни гласове отвън я накараха да млъкне. Стиснала трескаво юмруци, тя се обърна и когато Богърт и Ланинг влязоха, беше отишла вече чак при прозореца в дъното на стаята. Но те изобщо не й обърнаха внимание.
Приближиха се едновременно към Ерби — Ланинг, гневен и нетърпелив, а Богърт хладно язвителен. Пръв заговори директорът.
— Ерби, слушай какво ще те питам.
Ерби устреми очи към стария директор.
— Слушам, доктор Ланинг.
— Говорил ли си нещо за мен пред доктор Богърт?
— Не, сър — отговори роботът, но не веднага.
Усмивката изчезна от лицето на Богърт.
— Какво значи това? — извика той и като излезе напред, застана разкрачен пред робота. — Повтори какво ми каза вчера!
— Казах, че… — Ерби млъкна. Дълбоко в него металната му диафрагма затрептя, издавайки тихи нестройни звуци.
Побеснял, Богърт понечи да замахне, но Ланинг го блъсна встрани.
— Искате да го накарате насила да лъже, така ли?
— Но не го ли чухте, Ланинг? Той започна да си признава и млъкна. Махнете се! Искам от него само едно — да каже истината!
— Аз ще го питам! — Ланинг се обърна към робота. — Няма нищо, Ерби, успокой се. Аз подал ли съм оставка?
Ерби го гледаше мълчаливо и Ланинг повтори настойчиво:
— Подал ли съм оставка?
Едва забележимо роботът поклати отрицателно глава. Чакаха още известно време, но друг отговор не се получи.
Двамата се изгледаха един друг. Враждебността в погледите им беше почти осезаема.
— По дяволите! — изруга Богърт. — Онемя ли тоя робот? Не можеш ли да говориш, чудовище?
— Мога — отговори с готовност роботът.
— Тогава отговори ми на въпроса! Ти каза ли ми, че Ланинг е подал оставка? Подал ли е оставка или не?
Отново мълчание. После от другия край на стаята се разнесе смехът на Сюзън Келвин — рязък, почти истеричен.
Двамата математици подскочиха. Богърт присви очи.
— А, вие тук ли сте? Какво е толкова смешно?
— Нищо — гласът й звучеше съвсем естествено. — Но излиза, че не само аз съм се хванала. Тримата най-големи специалисти по роботика в света да попаднат в такава елементарна клопка. И това ако не е ирония на съдбата! — Тя прокара бледата си ръка по челото и добави тихо: — Но никак не е смешно.
Този път двамата математици се спогледаха в недоумение.
— За каква клопка говорите? — попита студено Ланинг. — Да не би Ерби да не е в ред?