- Предполагам, че е така - отвърна той, - но може би пътищата ни се срещнаха, за да ти я разкажа? Ти си млад лекар - един ден може да дойде време, когато ще означава.
Беше прав, разбира се. Времето наистина дойде, и то по начин, който се различаваше драстично от всичко, което бих могъл да си представя - седях в Женева една вечер и чаках бурята, мислех за масовото убийство в Ню Йорк и жените с къси поли, които вербуват завършващи студенти за новата ера.
Бях на трийсет и две и осъзнах, без да нося вина за това, че съм обучаван за танкови сражения в Европа, а се оказваше, че битката е с партизани в Афганистан. Харесва ли ми, или не, историята ме бе подминала.
На друго ниво, много по-дълбоко, знаех, че искам да намеря нещо - нещо, което ми беше трудно да назова... повечето хора го наричат любов, предполагам. Исках да се разхождам по пясъчен плаж с някого, без да мисля на какво разстояние поразява снайперът. Исках да забравя, че първо усещаш куршума, а чак после чуваш изстрела. Исках да намеря някой, който да ми покаже какво означава безопасен пристан.
Знаех с цялото си сърце, че ако не си тръгна от подмолния свят сега, няма да си тръгна никога. Да обърнеш гръб на всичко, което познаваш, е трудно, едно от най-трудните неща, които човек понякога прави, но не преставах да си повтарям едно.
Ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.
14.
Написах оставката си късно онази нощ в хотела, изпратих я на следващата сутрин с дипломатическа поща и незабавно отлетях за Лондон.
Следващите три седмици използвах, за да приключа започнатите дела и да предам папките на ФБР - при първата от множеството огромни промени в американската разузнавателна общност Дивизията беше закрита и нейните отговорности бяха поети - след десетилетни опити - от федералните.
По някаква ирония последният ми ден на поста беше в Берлин, където започна всичко за мен. Заключих кабинета за последен път и придружих хората до летище „Темпелхоф“, за да ги изпратя на полета им до дома. Стиснах им ръцете и - агент до последно - ги уверих, че ще летя по-късно.
Вместо това излязох през предната врата със съвсем нова идентичност, качих се на такси и отидох с него до автокъща, от която купих „Кайен“ турбо. С петстотин конски сили реших, че съм готов за аутобана.
Хвърлих багажа си отзад и вечерта бях отминал Франкфурт. Рано сутринта прекосих границата. Есента дойде късно онази година и дори на лунна светлина не помня да съм виждал френската провинция по-красива. Минах през някакви села с романтични имена и намерих peage - платения път, който търсех.
Ако влезеш в Париж от юг, има едно забележително място - между извисяващите се високи блокове, в които французите складират имигрантите си, откъдето гледката към града е почти изцяло скрита от очите ти. Вижда се единствено Айфеловата кула, извисяваща се над хоризонта.
Беше рано сутринта и сутрешният хлад придаваше искряща яснота на всичко. Бях виждал гледката много пъти, но въпреки това отново ми секна дъхът. Усещането за свобода, което се надигаше в мен през нощта, най-накрая заля бреговете и отбих край пътя - да си в Париж, когато си млад и свободен... е, малко неща на света са по-добри от това.
Наех апартамент в 8-и район, който парижани наричат златен триъгълник, близо до красивата улица „Франсоа I“. Ден след ден и до късно през нощта писах книгата, която малцина щяха да прочетат - сред тях и една млада жена в Ню Йорк, за която после съжалявах, че я е прочела.
След половин година приключих - стотици хиляди думи, анотиран и проверен текст. Щеше ми се изчистването от предишния ми живот да е пълно - бях написал последната глава от онази епоха и я бях пуснал по течението, като погребална баржа от миналото. Гордеех се с книгата - наречете го служене на обществото, наречете го наивност, ако искате, но смятах, че ако опитът ми би могъл да помогне да се постави на мястото му дори и един човек като Христос Николаидис, значи трудът ми си струва.
След внимателна проверка от екип анализтори, работещи за директора на ЦРУ, книгата беше издадена от малко издателство, което пускаше сърцераздирателни мемоари за бягства от Куба и убийствата на честта при арабите. С други думи, това беше таен клон на ЦРУ.
Издателят очевидно беше свикнал с автори, чиято самоличност трябва да се прикрива, но дори и при това положение моят случай беше комплициран - когато предадох значката си, решиха, че знам твърде много за националната сигурност - дотолкова, че никой не бива да научава името ми и с какво съм се занимавал. Подмолният свят отне самоличността и биографията ми.