Когато книгата най-накрая се появи, Джуд Гарет не само се появи като автор, но и му създадоха съвсем нова идентичност. Всеки, който се интересуваше, получаваше следната информация:
Джуд Гарет, завършил университета на Мичиган, е служил четиринайсет голини в правоохранителните органи - първо в шерифската служба в Маями, после като специален следовател във ФБР. Загива при разследване в Чикаго. Ръкописът на книгата му, по която е работил усилено, е намерен в неговия кабинет скоро слел смъртта му и представлява прощален завет на един от най-добрите следователи на света.
Беше истина - поне донякъде. Имаше агент на ФБР на име Джуд Гарет и той беше покойник - загинал в автомобилна катастрофа на път за дома след работа. Неженен, самотник, почти без интереси извън работата, издателите просто присвоиха самоличността му и посмъртно му осигуриха литературно постижение, каквото не би и сънувал приживе.
Трябва да призная, биографията му ми харесваше и ми допадаше фактът, че е мъртъв - имам предвид, кой би тръгнал да търси покойник?
Е, някой го направи.
Когато книгата най-накрая излезе, а погребалната баржа почти изчезна от поглед, започнах за първи път в съзнателния си живот да живея в свят без тайни. Гледах смеещите се жени с люлеещи се бедра, разхождах се по булевардите на Париж и когато пролетта стана лято, започнах да вярвам, че всичко е възможно.
Проблемът с шпионския бизнес обаче е, че макар и да можеш да се оттеглиш, никога не можеш да го напуснеш. Предполагам, не съм искал да го призная тогава, но след живот като моя остават твърде много отломки - хората, които си наранил, не забравят. И някъде в задната част на мозъка ми се бе отпечатал урокът, който набиваха в главата ми, когато бях млад и кариерата ми беше пред мен - в този бизнес не можеш да се учиш от грешките си. Няма такъв шанс. Ако допуснеш грешка, умираш. Могат да те спасят само интуицията и уменията ти. Превърни ги в част от душата си. Вероятно съм се вслушал, защото половин година след оттеглянето ми забелязах такси с пътник да обикаля квартала. Никой не прави това в Париж. При хаотичния трафик това може да отнеме часове.
Осем минаваше, беше оживена петък вечер, седях в едно кафене на тротоара на Плас дьо ла Мадлен и чаках един застаряващ доктор. Той беше гастроном, чиито млади приятелки от Русия му излизаха по-скъпо от пиршествата, които щедро им устройваше, така че винаги изпитваше нужда от пари. Според мен изисканата бедност е голямо преимущество за един практикуващ медик. Тя означава, че когато определя диагноза или пише рецепта, той е готов да се вслушва в предложенията на самия пациент, ако разбирате какво имам предвид.
Не забелязах бялото такси първия път, когато мина - поне не съзнателно, - но някъде на заден план професионалното ми подсъзнание вероятно е регистрирало повторението във вечно променящата се плетеница на трафика.
Когато мина втори път, знаех, че е минало един път.
Пулсът ми се ускори, но външно не реагирах - обучението ми се събуждаше. Оставих погледа си да проследи колата възможно най-небрежно, ругаех комбинацията от фарове и трафик, които ми пречеха да видя ясно кой седи отзад. Вероятно не беше от значение - просто мисля, че е добре да знаеш кои са хората, дошли да те убият.
Потокът автомобили отнесе таксито и разбрах, че не ми остава много време - при първото преминаване те откриват, при второто планират стрелбата, при третото стрелят. Оставих десет евро на масата и тръгнах по тротоара.
Чух зад себе си глас - беше докторът, но нямах време да му обяснявам, че тази вечер няма да мога да му помагам във взаимното подхранване на навиците ни. Свих вляво, в Hediard, най-добрия магазин за храни в града, и продължих бързо между пирамиди от съвършени плодове към пълния с хора отдел за вина.
Всичко се развиваше мигновено - както винаги - и макар да нямах доказателства, инстинктите ми крещяха, че са гърците. Старецът не само разполагаше с нужното финансово влияние, но и имаше дълбок емоционален мотив да ме открие и унищожи - и всеки пропуснат рожден ден или Коледа само засилваха тази мотивация. Също така имаше лесен достъп до нужния персонал - докладите за престъпността от всяка полицейска служба в Европа заявяват категорично, че половин Албания се занимава с бизнеса с наемни убийства.
От отдела за вина на Hediard през малка врата излязох на странична уличка и тръгнах наляво.
Улицата беше еднопосочна и тръгнах срещу посоката на движението, което беше единствената стратегия при тези обстоятелства - така поне виждаш стрелеца, когато приближи.