Асансьорът дойде, тя се качи, а аз отключих стоманената врата на апартамента си. Залостих я отвътре и без да паля лампите, минах през дневната с красивите еркерни прозорци и малката, но разрастваща се колекция модерно изкуство. Бил щеше да я хареса.
В полумрака отворих шкафа в гардеробната и набрах кода на малкия сейф на пода. Вътре имаше сериозна сума пари в брой, купчина книжа, осем паспорта с различни имена и три пистолета. Извадих 9-милиметров глок с издължена цев - най-точния от всички, - проверих действието на спусъка и взех резервен пълнител.
Мушнах го в колана си и се замислих за нещо, което се блъскаше в ума ми през цялото време, докато се прибирах у дома - ако са гърците, как по дяволите са ме открили?
Едната възможност беше руснаците да са надушили нещо и да са го предали на бившите си партньори - в името на доброто старо време, нали, и срещу купчина непроследими банкноти.
Или пък бях допуснал някаква дребна грешка в банката и Маркус Бюхер е предал на клиентите си нещо, което им е позволило да разберат кой съм? И в двата случая обаче как гърците бяха стигнали до Париж? За бога, живеех под съвсем различна идентичност!
Чукането на вратата беше твърдо и категорично.
Не реагирах. Винаги съм си давал сметка, че ако някой поиска, няма проблем да влезе в сградата - Франсоа, раболепният портиер на средна възраст, винаги оставяше входната врата отворена, за да се гмурне в нови и нови дълбини на сервилниченето. Щом видеше, че мадам Фюрер се спуска с асансьора, веднага хукваше на улицата, за да предупреди шофьора на лимузината, и започваше да се суети около нея, за да запише името си още по-отчетливо в списъка ѝ с коледни подаръци.
Без колебание направих точно това, което препоръчват книгите - бързо и безшумно отидох в задната част на апартамента. Една от стратегиите, които използват наемните убийци, е да залепят стотина грама семтек - пластичен експлозив с консистенция на пластилин - за рамката на вратата и след това да натиснат звънеца.
Извършителят се прикрива - в този случай трябва да е в кабината на асансьора - и детонира взрива с мобилен телефон. 220 грама семтек свалиха полет 103 на Пан Ам над Локърби, така че можете да си представите какво би направило половината от това количество с една стоманена врата и човек, застанал зад шпионката.
Минах през трапезарията, грабнах едно сако, за да прикривам пистолета, и отидох в резервната спалня. По времето на граф дьо Крисие персоналът му е използвал задвижван на ръка асансьор за качване на блюда от кухнята до трапезарията. Този механичен келнер стигаше до бюфета на иконома - който сега е резервната ми спалня.
При ремонта бяхме прокарали през шахтата кабели и под предлог, че ми е нужен бърз кабел за интернет, за да наблюдавам несъществуващия хедж фонд, получих разрешение от строителя подизпълнител на Дивизията да инсталира оборудване за наблюдение. Накарах ги да монтират в шахтата и стълба, която ми даваше пряк достъп до сутерена, и с това апартаментът наистина си струваше космическия наем, който плащах. В този момент просто беше безценен.
Отворих вратата на един шкаф, свалих капака и след по-малко от минута крачех по тясната уличка зад сградата. Всеки момент очаквах да чуя как фасадата от 19-и век с изящните еркерни прозорци, вписана като културно наследство, ще полети във вид на отломки към Шанз-Елизе.
Нищо. Какво ги спираше? Реших, че след като съм се откачил от тях до кафенето, веднага са отишли в апартамента ми. Не са били сигурни дали съм се прибрал и са почукали на вратата, за да разберат.
Много добре, че не реагирах. Бях почти сигурен, че са двама - аз бих използвал двама - и сега се крият до асансьора в очакване да се върна. Това ми даваше шанс - ако вляза през предния вход и се кача по стълбите, почти сигурно щях да ги изненадам. Не бях най-добрият стрелец по време на обучението, но бях достатъчно добър, за да неутрализирам двама души.
Когато излязох от малката уличка, забавих крачка до спокоен ход. Огледах с професионално око пешеходците - за да се уверя, че онези вътре нямат помощници на улицата. Видях жени да се връщат от луксозните магазини по авеню „Монтен“, двойки, които разхождаха кученца, някакъв тип с бейзболна шапка, с гръб към мен - турист най-вероятно, - който разглеждаше витрината на пекарната до нашата сграда, но нямаше човек, който да отговаря на профила, който имах наум. Огледах автомобилите и не видях бяло такси или стрелци, седнали в паркирана кола наблизо.
Застанах близо зад петдесетинагодишна дама на високи токчета и приятеля ѝ, на половината от нейната възраст - нямаше да ме защитят изцяло от евентуален снайперист, но поне биха направили задачата му много по-трудна. Прикрит от тях, започнах да приближавам входа на сградата - осемдесет метра, четирийсет, двайсет...