Когато минах покрай пекарната, типът с бейзболната шапка заговори зад гърба ми:
- Нямаше ли да е по-лесно просто да отвориш шибаната врата, Камбъл?
Сърцето ми спря, всичките ми страхове се сринаха в бездната, която малко преди това беше мой стомах. В следващия момент две отчетливи противоречащи си мисли се сблъскаха в борба за надмощие. Първата беше - значи това е краят? Пенсионираният агент надхитрен на улиците на Париж, застрелян в главата, вероятно от човек, застанал в пекарната. Высшая мера за мен, предполагам, изпускане на кръвта ето тук, на тротоара, след което непознат мъж и онзи с бейзболната шапка се отдалечават и се качват на... - какво друго? - на бяло такси.
Другата мисъл беше - няма начин да ме убият. Дори да имаше стрелец в сградата или в стая в хотел „Атене Палас“, този с шапката щеше да даде безмълвно знак и стрелецът щеше да си свърши работата. В истинския свят не разговарят с теб - само във филмите лошите типове имат патологичния обичай да ти разказват живота си, преди да натиснат спусъка. В реалния живот това е прекалено опасно и умът ти е прекалено форсиран, та всичко да не приключи възможно най-бързо. Спомнете си Санторини.
Във всеки случай винаги има първи път - така че все още не бях сигурен дали да се напикая от страх или от облекчение. Погледнах мъжа - беше чернокож, около петдесетте, слаб, с хубаво, макар и малко поуморено лице. Накуцваше с десния си крак.
- Камбъл? Сбъркали сте - казах на френски, като запълвах всяка сричка с най-добрата имитация на парижко пренебрежение, на което бях способен. - Не се казвам Камбъл. - Печелех време, опитвах да разбера какво става.
- Е, по този въпрос и двамата сме съгласни - каза той на английски, - защото на лице с името Питър Камбъл не е издаван лиценз за търговия на Уолстрийт и хедж фондът, който това лице уж управлява, не съществува.
Откъде по дяволите знаеше това? Преместих се небрежно, като го оставих между себе си и витрината на пекарната.
- Добре. Ако не си Камбъл, кой си тогава? - продължи той. - Джуд Гарет, агент на ФБР и писател? Това също изглежда странно - защото Джуд Гарет е покойник. Има и друго странно нещо около него - добави той спокойно. - Говорих с братовчедка му от Ню Орлиънс. Тя е стъписана от литературните му постижения - съмнява се през живота си той изобщо да е прочел някоя книга, да не говорим за писане.
Той знаеше всичко това за мен, а аз все още бях жив! Това беше важното и той, изглежда, не го схващаше. Огледах покривите, за да видя дали няма стрелец.
Той проследи погледа ми, разбра какво правя, но това изобщо не промени настъплението му.
- Ето какво мисля аз, Камбъл, или който си там. Живееш под чужда самоличност и си написал книга от името на мъртвец от съображения за сигурност. Мисля, че си работил за правителството и само шепа хора знаят истинското ти име. Може би дори не и толкова. Това ми подсказва, че вероятно не бива да питам с каква работа си се занимавал, но истината е, че не ме интересува. Книгата ти е най-добрият труд за следователски техники, който съм виждал. Искам просто да поговорим за нея.
Гледах го. Накрая изплюх камъчето и казах на английски:
- Искаш да говорим за книга?! Можех да те убия!
- Не точно - каза той и сниши глас. - Да те наричам ли господин Гарет?
- Камбъл - отвърнах троснато, през зъби. - Камбъл.
- Не точно, господин Камбъл. Мисля, че ако някой трябваше да убива, по-скоро щях да съм аз.
Разбира се, беше прав и - както може да се очаква - това ме ядоса още повече. Той протегна ръка, без да се усмихва - скоро щях да науча, че този човек почти никога не се усмихва.
- Бен Брадли - представи се спокойно. - Лейтенант от отдел „Убийства“, полиция Ню Йорк.
Не знаех какво друго да направя, така че стиснах ръката му - ченге, което се учи да ходи отново, и пенсиониран таен агент.
Знам, че онази вечер, когато се срещнахме за първи път, и двамата смятахме, че състезанието ни е приключило, че професионалният ни живот е свършил, но, странно - срещата ни въпреки всичко е от огромно значение.
Имаше значение - бога ми, имаше. Всичко беше от значение. Всяка секунда се оказа важна - заради убийството в „Истсайд Ин”, Христос Николаидис, разстрелян в бар на Санторини, провалената операция в Бодрум и дори будисткия монах в Тайланд. Ако вярвах в съдбата, щях да кажа, че някаква могъща ръка насочва всичко.