- Кажи на семейството си - посъветвал пакистанецът момчето. - Ако искат да го спасят, трябва да действат бързо.
А после отворил вратата рязко, като че ли е изгубил търпение, и - заради камерите - започнал да размахва палката. Момчето изтичало до мотоциклета и ритнало стартера, за да го запали. Форсирало двигателя, прелетяло през паркинга, едва не паднало, защото гумите поднесли на слой нанесен от вятъра пясък, и изфучало през портала.
Макар че никой няма да го разбере със сигурност, предполагам, че вътрешно е бил разкъсан на две: като дете отчаяно се е нуждаел от утешенията майка си, но като мъж, глава на семейството в отсъствието на бащата, е имал нужда да се посъветва с други мъже. Имало е само един начин да се разреши конфликтът - той е арабин, а това означава наслоявана две хиляди години мъжка гордост. И така, станало неизбежно да се насочи на север, към най-мрачната част на града, към къщата на дядо си.
Още докато пътувал, започнало да го обзема усещане за предизвестена обреченост. Бил наясно, че баща му вече е обречен. Давал си сметка, че ще е нужна много „васта“, за да се промени посоката на това пътуване. При отсъствието на демокрация и ефективна администрация арабският свят функционира чрез васта - това понятие включва връзки, влияние, мрежа от стари услуги и племенна история. Ако имаш васта, вратите се отварят за теб - дори на дворците. Ако нямаш, остават завинаги затворени.
Дотогава момчето не било мислило за тези неща, но сега видяло, че семейството му, включително и дядо му, когото обичал толкова много, било скромно: скромно в амбициите си, скромно в контактите си. Да повлияят на тайната полиция и да я накарат да оттегли обвиненията в нещо, което смятат за нападение над дома на Сауд, би било... ами, все едно да извадиш нож срещу атомна бомба.
Към края на нощта - след като продължителните потайни разговори с чичовците, дядото и братовчедите не довели до провеждането даже и на един значим телефонен разговор - той разбрал, че бил прав за шансовете. Това обаче не означавало, че някой от тях се е отказал - цели пет месеца семейството, близо до нервен срив, опитвало да проникне в саудитския ГУЛАГ и да открие в неговите лабиринти един нищо и никакъв живот.
И какво получили тези хора срещу усилията си? Никаква информация, никаква помощ от тяхното правителство и определено никакви контакти със зоолога. Също като жертвите от 11 септември. Един ден той просто отишъл на работа и не се върнал.
Бил загубен в сюрреалистична плетеница, уловен сред живите мъртви в стотиците пренаселени затворнически килии. Там научил много бързо, че всеки подписва самопризнания - доказателство за ефективността на дванайсетволтовия акумулатор, но и че сред арестантите се открояват две обособени групи.
Част от тях се предавали на съдбата си или на Аллах и просто пишели името си под проклетите показания. Другите смятали, че надеждата им е да подпишат признанията, за да се изправят по-бързо пред съдия. Та там да се откажат от самопризнанията си и да заявят, че са невинни.
Тази стратегия възприел и зоологът. Саудитската правна система обаче е намерила начин да се справя с подобни похвати - просто връща затворника в полицията, за да обясни промяната в мисленето си. Твърде потискащо е да се описват „усъвършенстваните“ методи, прилагани срещу такива мъже и жени - достатъчно е да кажем, че никой никога не се е отричал от самопризнанията си втори път. Никога.
След като зоологът най-накрая признал всичко и бил осъден за противодържавни изказвания и „пакост на земята“, пътешествието му през системата внезапно спряло.
Причината били проблемите с трафика в центъра на Джеда - било нужно предупреждение от поне десет дни, за да се затвори огромният автомобилен паркинг пред главната джамия. Едва след това било възможно в средата му да се издигне бялата мраморна платформа.
2.
Зрителите започнали да се събират още от съвсем рано, веднага щом видели, че се издигат прегради и че вече издигат платформата. В кралството рядко се пускат публични обяви за предстоящите екзекуции, но по мобилните телефони и с текстови съобщения новината се разпространява доста бързо.