Най-накрая започна да се върти неловко на мястото си, после ме стрелна с очи, за да види дали съм от кротките, или го предизвиквам.
Не отместих погледа си от него и той се засмя.
- Ти си интелигентен за западняк - каза. - Нека тогава да видим какво наистина ми каза той, нали? Когато се наведох към осъдения, му казах да оголи врата си възможно най-много и да не мърда - че така ще е по-лесно и за двама ни. На него сякаш му беше все едно, само ми направи знак да се приближа. Устата му отвътре, изглежда, беше наранена, може би от електрод, защото едва говореше. „Познаваш ли краля?'" - попита шепнешком. Това ме изненада и отговорих, че съм срещал негово величество няколко пъти. Той кимна, като че ли очакваше да е така. „Следващия път, когато го срещнеш - добави, - предай му думите, казани някога от един американец: „Можеш да убиеш мислителя, но не можеш да убиеш мисълта“.
Погледна ме и сви рамене.
- И ти предаде ли ги? - попитах. - На краля имам предвид.
Палачът се засмя.
- Не. След като знам каква е алтернативата, предпочитам да се радвам на главата си, докато е на раменете ми.
Не беше нужно да го разпитвам какво е станало на онзи паркинг след това - бяха ми го разказали други хора, присъствали там. Когато Ал Биши приключил краткия разговор с осъдения, откъм Червено море се надигнал силен вятър - почти всички го споменаха, защото на асфалта горещината била почти непоносима. Палачът се изправил и извадил меча си с плавно движение. Отстъпил крачка назад от осъдения и преценил с професионално око разстоянието, после се разкрачил за по-голяма стабилност.
Чувало се само шумоленето от високоговорителите на джамията. Ал Биши задържал дългия меч хоризонтално, изправил гърба си и вдигнал челюст нагоре, за да подчертае профила си - когато го срещнах, нямаше как да не забележа суетността му. Вдигнал меча с една ръка и когато стигнал най-високата точка, всички погледи се насочили към него, почти заслепени от бялото слънце точно отгоре.
Той задържал за момент блестящия меч, сякаш за да изсмуче цялата възможна драма от ситуацията - после хванал дръжката и с другата си ръка и острието полетяло надолу с невероятна скорост. Острият като бръснач меч се стоварил върху врата на зоолога. Осъденият - както бил помолен - не помръднал.
Нещо, което всички споменават, е звукът, който чули - силен и мокър, като че ли някой разсича диня. Острието прекъснало гръбначния мозък на зоолога, каротидните артерии и ларинкса, при което главата се отделила.
Изтърколила се на мрамора, клепачите трепкали, дъга кръв се изляла от срязаните артерии. Обезглавеният торс на зоолога за момент сякаш увиснал във въздуха, като изпаднал в шок, после рухнал напред.
Палачът останал на място, с безупречния си тоб, и огледал свършената работа. Шумът от високоговорителите бил заменен от мюсюлманска молитва, тълпата на площада започнала да аплодира.
Младият син на екзекутирания - задъхан от тичане, със зле ожулена лява страна, с увита около ранената длан носна кърпа - докуцукал на паркинга точно когато товарели трупа на баща му в стряскащия хлад на белия ван. Това била причината превозното средство да е с климатик - не за комфорта на живите, а за да спира вонята на мъртвите.
Повечето зрители си били отишли - там били само полицаите, за да махнат загражденията, и двама работници от Бангладеш, за да измият белия мрамор.
Момчето се огледало, за да открие някой познат, когото да попита кой е екзекутираният затворник, но хората бързали, за да се спасят от силния вятър, спускали шамиите си, като бедуини, за да защитят лицата си. В другия край на тревната площ мюезинът - помощникът на предводителя на джамията - затварял дървените капаци, за да защити помещенията от надигащата се - както изглеждало - сериозна пясъчна буря.
Брулено от вятъра, момчето изтичало и извикало на мюезина през ниската метална ограда - питало за име, за професия. Мюезинът се обърнал, прикрил лицето си от пясъка, и извикал в отговор. Вятърът грабнал гласа, така че момчето чуло само една дума: зоолог.
Запис от саудитска камера за наблюдение на площада, изровен много по-късно, показва, че мюезинът се е върнал към работата си, без дори да погледне момчето, което се обръща и остава загледано в мраморната платформа, брулено от силния вятър, с видимо изпълнено с крайно отчаяние сърце. Остава там доста минути и - решено да бъде мъж и да не плаче - прилича на брулена от вятъра статуя.
Всъщност, мисля си, че е станало бързо - подобно на повечето хора, преживели огромен ужас, момчето също се е откачило от времето и пространството. Вероятно би останало там с часове, но едно от ченгетата приближава, крещи му да се маха и то си тръгва, за да избегне жестоката бамбукова пръчка на полицая.