През следващите седмици успяла да запише трите деца в добри общински училища, а момчето, след шест опита, намерило джамия, която да е достатъчно строга и антизападна, за да бъде одобрена от баща му. Петнайсетгодишно момче, които влиза от улицата само, без да го придружава роднина от мъжки пол, било необикновена добавка за всяка група поклонници, така че първия петък след молитвите имамът, слепец по рождение, и още неколцина мъже го поканили на чай в красивата градина зад сградата.
Под пурпурната джакаранда момчето не споделило почти нищо за събитията, довели го в Бахрейн, но мъжете не се отказвали лесно и понеже не било в състояние да лъже имама, момчето разказало историята за смъртта на баща си. А когато я чули, мъжете свели глави и изрекли похвални думи за баща му. „Кой син, кой предан на вярата мюсюлманин не би се гордял с човек, надигнал глас, за да защити вярата и нейните ценности?“ - чували се ядосани гласове.
За момчето, засрамено и прогонено от общността си, живяло в самота толкова дълго, преживяното имало лечебен ефект. Джамията вече започвала да запълва емоционалната празнота в живота му.
Слепият имам му казал, че Господ изпраща само толкова страдание, колкото човек може да понесе. И че поради това ужасяващите събития в Джеда са свидетелство за дълбоката преданост към Бога и куража на баща му. След тези думи вдигнал ръка и прокарал пръсти по лицето на момчето, за да го запомни - това било знак на уважение, знак, че го приемат като равен.
Момчето - споменало само, че богомолците са високо образовани - не казало нищо на майка си за лекциите, които слушало повечето вечери в джамията. Това било мъжка работа, както казал имамът, а човек може да говори свободно само ако знае, че думите му няма да бъдат повторени.
И докато момчето правело първите стъпки към политиката на насилието с онези хора, които се оказали клетка на Мюсюлмански братя, останалите кораби от флотилията плавали в обратна посока. За разлика от повечето граждани на Бахрейн, семейството нямало телевизор, но момичетата били в контакт с попкултурата всеки ден - в училище, в моловете, по билбордовете - и както във всички страни от региона, популярната култура не била арабска.
Засилващото се увлечение на сестрите по западната попкултура водело до все по-ожесточени спорове между майката и момчето, докато една вечер тя не провела с него откровен и труден разговор. Казала му, че Бахрейн е единственото им бъдеще и че иска момичетата да се впишат в средата, да открият любовта и приятелството - искала това за всичките си деца - и че ако това означава да се отрекат изцяло от начина си на живот в Саудитска Арабия, тя не би проляла и сълза за нещо, което им е донесло толкова много страдание.
Казала му, че самотата е бръснач, който нарязва сърцето на ивици, че всяко дете има право да мечтае и че ако момичетата не се стремят към щастието си сега, няма да го постигнат никога. Казала му го проникновено и честно - и защо не? Тези думи биха могли да се отнасят и за нея самата. Той никога не бил виждал майка си толкова развълнувана и осъзнал, че докато за външния свят тя все още е мюсюлманка, в сърцето си - защото се чувства изоставена от Бог - вече боготвори единствено живота и децата си. Дълбоко смутен, той ѝ напомнил, че Аллах ги гледа, и отишъл да спи.
След като заспал, майката отишла в стаята на двете момичета, събудила ги тихо, прегърнала ги.
Казала им, че вижда стремежите им към различна светлина, но че повече не може да обиждат брат си в собствената му къща. Че музиката трябва да спре и че когато излизат от къщи, за да отидат на училище, лицата им трябва да са забулени.
Момичетата били като майка си - и на външен вид, и като темперамент, - така че веднага възразили. Тя ги накарала да замълчат и ги уверила, че го прави, защото брат им ги обича и се опитва да оправдае огромната отговорност, която изпитва към баща им. Погледнала лицата им, когато я умолявали да промени решението си, и почти се усмихнала - канела се да сподели с момичетата си една тайна, а никога, с никого не била правила това, освен с майка си.
- Ще ми е нужна помощта ви - казала им. - Искам да говоря с него за нещо, което е много важно - и той никога няма да се съгласи, ако мисли, че сте покварени.
Двете момичета забравили възраженията си, зачудили се за какво толкова майка им трябва да говори с брат им.
- Няма да можем да продължаваме така - казала тя. - Не е само къщата. Дядо ви вече не е млад. Какво ще стане, като умре и парите спрат? - Изчакала да осъзнаят всички последствия, после добавила: - Кандидатствах за работа.
От всички уроци, които момичетата щели да научат като млади мюсюлманки, онзи, даден им от майка им онази вечер, бил най-важният - да поемеш нещата в свои ръце, да осъзнаеш, че единствената стълба към небето е тази, която си построиш тук, на земята. Гледали я стъписано. Работа?!