Казала им, че чула за свободно място от една от майките в училището им и се свързала с фирмата преди няколко седмици. Вече била готова да се отчае, но същия ден пристигнало писмо, с което я канели да се яви на интервю. Обяснила, че не е споделила нищо с брат им, защото можело да не я одобрят - за да съм честна, казала тя, почти сигурно е, че няма да получа работата, поне не от първия опит - така че нямало смисъл да спорят, без да има някаква полза от това. Не им казала нищо повече от тези прости факти; казала само, че е късно и че трябва да спят.
Сутринта момичетата вече подкрепяли майка си по единствения им известен начин - плакатите бил свалени, купчините списания - натъкани в чували за боклук, музиката и гримовете били скрити.
В деня на интервюто, когато децата отишли на училище, майка им взела скромните си спестявания и - в изпълнение на внимателно обмислен план - отишла в малък магазин в един от най-добрите молове. Купила си имитация на дамска чанта „Луи Вютон“ и слънчеви очила „Гучи“.
В обществената тоалетна сменила чантите си, хвърлила старата в коша за боклук и свалила фереджето - била решена да се възползва от всичките си предимства, включително и онези, които синът бил забелязал преди няколко месеца. Преодоляването на насажданата цял живот стеснителност не било лесно и дори със слънчевите очила не успяла да събере кураж да се погледне в огледалото.
На вид модерна и много красива, тя най-накрая излязла от тоалетната и отишла до съседния небостъргач с офиси - централата на „Бателко“, местния телефонен монополист. Изпълнена със страх и вълнение, седнала на едно канапе и зачакала да я извикат за интервюто. Минало ѝ през ум, че чувствата ѝ доста напомнят онези през първата ѝ брачна нощ - и в момента се чувствала така, сякаш е гола.
„Не е чудно, че жените обичат да ходят така“, помислила си.
Дошла секретарка и я въвела в заседателна зала, където шефове, двама мъже и една жена, ѝ обяснили, че фирмата увеличава броя на офисите за контакти с клиентите си. Какво мисли тя за това? Отговорила, че идеята е добра - мнението за услугите на компанията било толкова лошо, че било трудно да си представиш как изобщо има клиенти.
Най-големият шеф се вгледал в нея и се разсмял - цял ден слушали кандидатите за работа да им обясняват каква великолепна компания е това. Най-накрая се появил човек, който разбирал, че работата е необходима. Все още усмихнат, шефът обяснил, че дейността е свързана преди всичко с жалби на клиенти за прекалено високи сметки, с обясняване на циклите на формиране на сметките, с разгадаване на мистериите около тарифните планове.
Тя им казала, че няма никакъв опит, но че все пак е специалист - като вдовица с малко средства ѝ се налагало да разбира всички домашни сметки, включително и на „Бателко“. Изпълнена с тревога, тя продължавала да говори, без да си дава сметка, че макар и да кимат с разбиране, членовете на комисията вече не я слушат.
Знаели, че на тази позиция е по-важно да се справяш с ядосани клиенти, отколкото да си технически квалифициран. Жената пред тях като че ли притежавала рядка комбинация от интелигентност и стил - достатъчно, за да накара и най-побеснелия клиент да се стъписа.
Членовете на комисията се спогледали, обменили шифровани комуникации чрез повдигнати вежди и едва забележими свивания на рамене и без да кажат и дума, взели решение. Най-големият шеф я попитал дали може да започне в понеделник. Тя била толкова развълнувана, че не успяла да отговори и смогнала да каже „да“ едва след като той повторил въпроса.
Излязла от заседателната зала. В главата ѝ бушувала вихрушка от мисли, но въпреки това си давала сметка, че не би могла да сподели новината с дъщерите си. Все още всичко можело да рухне при последното препятствие - синът ѝ.
След вечеря, неангажиращо, поискала от него да я придружи до близкия пазар. Била планирала това целия следобед и когато тръгнали, видяла, че моментът е идеален. Започвал уикендът и групи младежи се били събрали пред сервиз за тунинг на автомобили, роти пакистанци, които живеели и работели в местните фабрики, клечали по ъглите, автомобили с шумни момчета профучавали към кината в центъра на града. Докато вървели, тя посочвала всички грозни неща наоколо и му казала, че с фереджета или не, сестрите му скоро ще станат на възраст, на която вече няма да могат да излизат от къщи.
Той кимнал, понеже също бил мислил за това - нали като мъж и глава на семейството отговарял за добродетелността на жените.