Пишел ѝ, че няма никакво намерение да се отдаде на религиозен живот. И че като всеки искрено предан мюсюлманин заминава за Афганистан - за да води свещен джихад срещу съветските агресори, които избиват децата на Исляма.
6.
През деветте години на афганистанската война загиват над един милион души. Сарацина не е сред тях - факт, който - предвид стореното от него по-късно - би накарал повечето хора да се усъмнят ако не в съществуването на Бог, то поне в неговия здрав разум.
След като пресякъл границата, той се сражавал с руснаците две години, докато една студена февруарска нощ - вече бил на осемнайсет, висок и силен - застанал на някакъв зъбер и погледнал надолу, към шосе, което стигало чак до Европа.
Зад него полумесецът осветявал скалите по околните била, където като стражи стояли още десет хиляди закоравели в битки муджахидини.
Всичките били виждали забележителни неща - колко бързо може да танцува пленен руснак, когато го залеят с бензин и го запалят, как изглеждат собствените им мъртъвци, когато гениталиите им са отрязани и натикани в устата - обаче онази нощ, нощ на милион звезди, все едно се намирали на петия пръстен на Сатурн и наблюдавали Звездната флотилия да се ниже край тях. Никой не бил виждал подобно нещо.
По протежение на шейсет километра в широката долина долу и - според съобщенията на афганистанските военни радиостанции - още шейсет километра след това двулентовият път бил изпълнен с влекачи, камиони, платформи за транспортиране на танкове. На всеки няколко километра горели огньове и осветявали нощта, като някаква версия на Кристо за погребални клади. Когато превозните средства минавали покрай кладите, войниците хвърляли в тях излишните неща - зимни маскировъчни униформи, кутии за хранителни дажби, палатки, комплекти за първа помощ.
От време на време муниции или сигнални ракети попадали в огъня по погрешка, карали мъжете в камионите да залягат, осветявали небето като зловещи фойерверки, карали най-големия конвой, виждан някога на земята, да изживява моменти на заслепено облекчение. Конвоят се движел към река Амударя и границата с Узбекистан - огромната съветска 40-а армия, армията окупаторка на Афганистан, се изтегляла, победена.
Сарацина, също като другите муджахидини, знаел много добре защо Съветите били победени. Причината не била в куража на бунтовниците или решението на Москва да води неправилната война.
Не. Съветите загубили, защото нямали бог - тъкмо вярата на муджахидините им донесла победата.
„Аллаху акбар!“ - извикал някой от високите върхове. „Бог е велик“. Десет хиляди гърла подели, викали почтително, вслушвали се в ехото. „Аллаху акбар!“ - чувало се отново и отново, изливало се върху Съветите, които бягали към дома. Афганистан, гробище на толкова много империи, взел поредната си жертва.
Две седмици след това двайсет тежко въоръжени мъже влезли на коне в затрупаното от сняг село, в което бил разквартируван Сарацина заедно с други обръгнали в битките бойци чужденци.
Водачът на двайсетимата се казвал Абдул Мохамад Кан и дори в онова време на гиганти бил легенда. На четирийсет, когато нахлували Съветите, той повел клана си на бой, но бил вкаран в капан от двама „военни съветници“ от друго племе, бил пленен в тежка престрелка и изтезаван в кабулски затвор до степен дори на руските му пазачи да им призлее. Избягал при кървав затворнически бунт и - като запазил тялото си цяло повече с воля, отколкото благодарение на превръзките, се добрал до планините, където била твърдината му.
След половин година, с частично възстановено здраве, осъществил амбицията, която го крепяла през часовете побоища и електроди в Кабул - неговите бойци заловили живи двамата мъже, които го предали. Не ги изтезавал. Завързали за гърбовете им блокове тежка стомана и ги спуснали голи - с лицата нагоре - в големи калъпи. Не можели да се измъкнат и започнали бясно да размахват ръце и крака, докато гледали как изливат върху тях рядък бетон.
След като залели телата и лицата им достатъчно, за да се удавят, спрели бетона и го оставили да се втвърди. Контурите на размаханите им крайници били запечатани завинаги в бетона - като гротесков барелеф.
Блоковете с погребаните мъже, сковани във вечния им опит да се измъкнат, били монтирани в залата за срещи на крепостта, за да служат за просвещението на всички, които идват на посещение на господаря Абдул Мохамад Кан. Никой не го е предавал след това.
Когато пристигнал в замръзналото село с военния си ескорт, той - като военен вожд без съперник и дълбоко вярващ мъж - вече се бил самопровъзгласил за губернатор на провинцията. В това си качество обикалял огромните си владения, за да благодари на чуждестранните бойци за помощта им и да уреди заминаването им.