През цялото това дълго пътуване искал да се срещне с един от чужденците повече от всички други - две години бил слушал истории за Сарацина, който воювал в планините с 20-килограмова ракетна система „Блоупайп“ и автомат „Калашников“ през рамо.
В годините, последвали навлизането на първите съветски танкове през афганистанската граница, руснаците загубили триста и двайсет хеликоптера. Три от тях, страховити бойни машини Ми-24, „летящ танк“, били свалени от младия арабин и неговата ракетна система: два в първите месеци на войната, третият - през последната седмица. Според всички критерии това било забележително постижение.
Абдул Кан - окуцял завинаги заради престоя си в Кабулския спортен клуб, както с обич руснаците наричали затвора в Кабул, с винаги готово да се усмихне лице, дори и когато превръщал хора в бетонни скулптури - застанал пред събралите се воини, за да изслуша исканията им, които били най-различни - от медицинско лечение до поемане на пътни разноски. Единствено Сарацина - седял най-отзад - не казал нищо, не поискал нищо и вождът го харесал още повече.
След като всички вечеряли в общата трапезария на селото, губернаторът кимнал на Сарацина да се присъедини към него в нишата край бумтящия огън. Вятърът виел из долините вън чак до Китай, преспи сняг засипвали сгушените къщи, а Абдул Кан сервирал чая лично и споменал, че чул колко дълбоко вярващ мюсюлманин е младият мъж.
Сарацина кимнал и Кан му казал, че познава религиозен учен - бивш муджахидин и командир, загубил око в битка, - който се канел да открие свое собствено медресе в град Кандахар. Учениците му били бивши бойци и ако Сарацина искал да изучава исляма в цялото му величие, той, губернаторът Абдул Кан, с радост би поел разноските.
Сарацина - пиел чай от метално канче и пушел американска цигара, дадена му от губернатора - бил слушал за молла Омар и неговата група талибани - арабската дума за човек, който търси религиозно познание, - и макар да бил поласкан от предложението на губернатора, поклатил глава.
- Прибирам се у дома, в страната, в която съм роден - казал.
- В Джеда? - попитал губернаторът, неспособен да прикрие силната си изненада - други вечери край други огньове бил чувал мъжете да говорят за екзекуцията, която тласнала младежа по пътя към джихад.
- Не. В Рияд - отвърнал той и губернаторът се досетил какво има предвид - Рияд е столицата на Саудитска Арабия, седалище на монарха, дом на Сауд. - Чул си какво направиха с баща ми, нали? - попитал младежът, като наблюдавал хлътналите очи на по-възрастния мъж.
- Хората говорят за това - отговорил губернаторът.
- Значи разбираш. Отивам и започвам да работя за възмездието.
Не го казал с гняв или друга емоция, а го съобщил като факт.
Въпреки това, ако някой друг от младежите кажел нещо подобно, губернаторът би се изсмял и би му предложил още една от хубавите цигари. Повечето младежи обаче никога не се били изправяли срещу тежко въоръжен „летящ танк“ дори в най-лошите си кошмари. Докато гледал Сарацина, губернаторът се питал, не за първи път, дали самият той би намерил куража да го направи, въоръжен само с ракетна система „Блоупайп“. Както всеки друг в Афганистан, той знаел, че тази система е най-големият боклук, изобретяван някога, и че почти гарантирано води до смъртта на всеки, който има нещастието да я използва.
Ракетата, дълга малко повече от метър, се изстрелва от рамо и се насочва ръчно - с други думи, изстрелваш я и след това я управляваш с джойстик, монтиран на малък радиопредавател, за да я насочиш към целта. Това вече е достатъчно опасно, но като че ли не е достатъчно - ракетата излита с такъв ярък отблясък, че набелязаната жертва, обикновено хеликоптер, винаги я вижда още в момента на изстрелването.
Екипажът моментално обръща машината и насочва многоцевните картечници и оръдията, 50-и калибър, към стрелеца. Най-често вихрушката от метал ликвидира оператора и джойстика му много преди той да успее да докара ракетата до целта.
Да си на седемнайсет и да си сам, без родители, които да те погребат, да не говорим да те защитят, да стоиш по залез на някой афганистански сипей, скрит единствено от издължените сенки, когато около теб летят парчета скали и куршуми, защото опитните летци са отвързали кучетата на преизподнята, да стоиш в окото на ураган, когато целия свят наоколо се разпада, да чуваш оглушителния рев на моторите и роторите, писъка на картечници и снаряди, които приближават дяволски бързо, но въпреки това да останеш на място, да не побегнеш и да продължиш да направляваш ракетата си пред лицето на връхлитащата смърт, да отброяваш безкрайните секунди в очакване конят на апокалипсиса да смени посоката от страх, но да не преставаш да насочваш ракетата към мекия търбух на хеликоптера, да усетиш горещината на експлозията, а после и миризмата на смърт, на горяща плът, но не твоята плът, не и този път... Наистина малцина биха го направили.