Сарацина бил играл най-опасната игра цели три пъти и и трите пъти печелил. Вождът Абдул Кан никога не би се смял на думите на такъв млад мъж, каквито и да са те.
- Остани - казал му тихо. - Саудитците ще те арестуват още при пристигането ти. С името и биографията си на боец няма да преминеш границата.
- Знам - казал Сарацина и налял още чай, и за двамата. - Първо смятам да отида в Куета. С хиляда долара на оръжейния пазар ще мога да си купя паспорт с всякакво име.
- Може би, но трябва да внимаваш. Повечето фалшификати от Пакистан са боклук. Каква националност искаш да приемеш?
- Все ми е едно. Всяка, с която да мога да вляза в Ливан - в Бейрут има медицинска школа, която е сред най-добрите.
Абдул Кан замълчал.
- Искаш да учиш медицина?
Младежът кимнал.
- Вече не съм саудитец, как иначе бих могъл да се върна в страната си и да живея там? - казал той. - Там не пускат чужденци, ако не са лекари, но чужденец, мюсюлманин и с добро медицинско образование, гарантирано получава виза. Има и още едно предимство. Мабахитът не си прави труд да следи лекарите. Очаква се те да спасяват живота на хората, нали?
Абдул Кан се усмихнал, но продължил да го гледа.
- Ще минат години - казал накрая.
- Цял живот може би - усмихнал се Сарацина. - Но нямам избор, дължа го на баща си. Мисля си, че заради това Аллах ме запази жив в планината - за да унищожа дома на Сауд.
Губернаторът мълчал дълго - и през ум не му било минавало, че младият боец може да направи каквото и да било, което да го впечатли повече от свалянето на „летящите танкове“. Грешка.
Завъртял чая в чашата си и накрая я вдигнал за поздрав - познавал отмъщението по-добре от всеки друг.
- Е, тогава към Саудитска Арабия и отмъщението - казал. - Иншаллах.
- Иншаллах - отвърнал Сарацина. Ако даде Бог. И това била последната дума, разменена между тях през следващите двайсет години. Три седмици по-късно обаче - след като чуждестранните бойци устроили лагера си и чакали последната снежна буря за годината да премине - двама от младите племенници на губернатора успели да се доберат до селото.
Били принудени да пуснат конете си във виелицата и животните се спуснали надолу, на по-безопасно място, а младежите се изкачили нагоре пеша, през бурята. Без предизвестие, съвсем неочаквано, предали на Сарацина, легендарния муджахидин, който бил само малко по-голям от тях, малък пакет, увит в импрегниран брезент.
Останали сами в кухнята с него, изчакали да подпише, че е получил пакета. Вътре имало ливански паспорт с фалшиво име - и не някакъв лош фалшификат като онези от Куета, а надлежно регистриран, уреден от корумпиран служител на ливанското посолство в Исламабад - пакистанската столица - срещу десет хиляди щатски долара.
И нещо не по-малко важно - имало визи и разрешителни, които показвали, че притежателят им е влязъл от Индия три години преди това, за да придобие диплома за средно образование от реномирано международно училище. Отзад били напъхани четири хиляди щатски долара в използвани банкноти. Нямало писмо или обяснение, но не било и нужно да има - все едно е добре поддържан АК-47, подарък от един воин, чиято война е свършила, за друг, който тепърва тръгва на бой.
Когато започнало пролетното топене на снеговете, Сарацина потеглил на дългото си пътуване от Афганистан. Разрухата от войната била навсякъде - изпепелени градове, съсипани ниви, трупове в канавките. Фамилиите обаче вече засявали най-доходоносната реколта - опиумния мак. Когато наближил пакистанската граница, срещнал първите от петте милиона бежанци, които започвали да се завръщат у дома, и след това се движел срещу течението на все по-пълноводен човешки поток.
На границата не било останало даже подобие на граничен контрол и той минал в Пакистан незабелязано късно един безоблачен следобед - млад мъж с фалшиво минало, фалшива самоличност и истински паспорт.
Не е чудно, че след време се оказа толкова трудно да го открия. Както казах, той беше призрак.