7.
Сарацина стигнал до Карачи с първите пристъпи на мусона. Големият град се простира по брега на Арабско море, така че срещу част от доларите, които имал, младежът си осигурил място за спане на палубата на товарен кораб, пътуващ за Дубай. От Дубай има десетки полети на различни авиокомпании до Бейрут и седмица по-късно паспортът изпълнил всичките си прескъпи функции и Сарацина преминал безпроблемно през ливанските имиграционни служби.
Самият Бейрут бил в трагично състояние - половината град бил в развалини, населението било травмирано и изтощено до крайност. Но за Сарацина това било добре дошло - страната се съвземала след осем години гражданска война и един мъж без корени нямал проблем да мине за местен в град, пълен с разбити съдби.
Понеже винаги бил добър ученик, след половин година усилена работа, подпомогнат от учители, които срещнал в най-радикалната и интелектуална джамия в града, Сарацина взел с лекота приемните изпити за колежа. Както при повечето студенти, таксите за обучение били проблем и за него, но за щастие успял да се уреди със стипендия по програма на Държавния департамент на Съединените щати, чиято цел била възстановяването на страната и утвърждаването на демокрацията. Служителите на американското посолство дори му помогнали да попълни формулярите.
Зареден с пари от американските помощи, Сарацина посветил дългите дни - с прекъсвания само за молитва и храна - на изучаването на медицината. Нощите - на терора и революциите. Прочел всички големи - Мао, Че, Ленин - и посещавал лекциите на диви панарабски националисти, войнстващи палестинци и неколцина, които бих нарекъл пещерни ислямисти. Един от тях, при посещение за набиране на средства, бил в процес на създаване на организация, чието име може да се преведе като „законът“ или „базата“, на арабски - Ал Кайда. Сарацина бил чувал за този шейх, също саудитец, докато се сражавал в Афганистан, но за разлика от всеки друг в джамията онзи ден, не опитал да впечатли Осама бен Ладен с огнени слова - поредното доказателство, че най-мълчаливият човек в стаята обикновено е най-опасен.
Попаднал на идеята, променила живота му, в една дискусионна група, този път толкова малка, че сбирките ѝ се провеждали в невзрачната стаичка на университета, в която се събирал клубът на филателистите. Но тази идея промени и нашия живот, уви, трябва да кажа. По някаква ирония бил готов да не отиде, защото щяла да говори жена. Представила се като Амина Ебади - въпреки че това вероятно било псевдоним - и била политически организатор в огромния бежански лагер Джабалия в Газа, дом на повече от сто и четирийсет хиляди палестински бежанци, една от най-онеправданите и радикални квадратни мили на земята.
Тема на беседата била хуманитарната криза в лагера и присъствали общо десет души. Но лекторката била свикнала да плува срещу течението на човешкото безразличие и не се смутила - била сигурна, че някой ден ще я чуе който трябва и че този човек ще промени всичко.
Нощта била убийствено гореща и по средата на обръщението си тя спряла, за да свали полуфереджето си.
- Толкова сме малко, че се чувствам сякаш съм сред роднините си - казала и се усмихнала. Никой от присъстващите не възразил и макар че Сарацина бил склонен да го направи, успял да се съвземе от гледката след доста време, при което възможността била загубена.
Когато разчитал само на гласа ѝ, си създал за нея представа, която нямала нищо общо с големите ѝ очи, изразителните устни, съвършената кожа. Прибраната назад коса ѝ придавала момчешки вид и макар чертите ѝ да били доста неправилни, за да бъдат смятани за привлекателни, когато се усмихвала, всичко като че ли се сливало в едно хармонично цяло и никой не би могъл да убеди Сарацина, че не е красива.
Макар че била с пет години по-голяма от него, имало нещо - във формата на очите, в жаждата ѝ за живот, - което му напомняло за по-голямата му сестра. Нямал никакви контакти със семейството си, откакто напуснал Бахрейн, и изведнъж го връхлетяла носталгия.
Когато се отърсил от нея, жената говорела нещо за „близките врагове“.
- Съжалявам - казал той, - би ли повторила последното?
Тя насочила големите си очи към сдържания млад мъж, за когото някой ѝ бил казал, че е всеотдаен студент по медицина, но всъщност от загрубялото му лице съдела, че почти сигурно е завърнал се боец джихадист. Познавала ги - лагерът Джабила бил пълен с ветерани муджахидини.
Обърнала се към него с цялото уважение, което заслужавал, и обяснила, че почти всички проблеми на арабския свят произтичат от страните, които могат да бъдат наречени „близки врагове“ - разбира се, Израел, безмилостните диктаторски режими, пръснати из региона, корумпираните феодални монархии като Саудитска Арабия, която е в джоба на Запада.