- Чувам непрекъснато, че ако близките ни врагове бъдат унищожени, повечето ни проблеми ще се решат. Не мисля, че това е възможно обаче - близките врагове са твърде безмилостни и твърде доволни, когато ни потискат и убиват. Те обаче оцеляват и просперират, защото ги подкрепя „далечният враг“. Немалко проникновени мислители - мъдреци - казват, че ако победим далечния враг, всичките ни близки врагове ще рухнат.
- Заради това обичам теориите - отвърнал студентът по медицина, - винаги вършат работа. Друго е обаче, когато опиташ да ги осъществиш на практика. Възможно ли е изобщо да се унищожи могъща страна като Америка?
Лекторката се усмихнала.
- Сигурна съм, знаеш, че джихадът пречупи гръбнака на също толкова силна държава, в Афганистан.
Сарацина изминал седемте километра до дома си смутен. Нямал ясна идея как да събори династията на Сауд и имало причина саудитските дисиденти да емигрират в чужбина - тези, които живеели или се връщали в страната, неизбежно били залавяни и елиминирани. Както се случило с баща му. Обаче да предизвикаш рухването на саудитската монархия, като нанесеш жестока рана на далечния враг - това било нещо съвсем друго!
Когато стигнал до вратата на миниатюрния си апартамент, вече знаел кой е пътят напред - все едно, щял да стане лекар, но нямало да се връща в Саудитска Арабия. Все още не бил наясно как ще го направи - Аллах ще му покаже, когато му дойде времето, - но щял да пренесе битката на мястото, което се извисявало над всички колективни представи на арабите.
Ще минат години, на моменти препятствията ще изглеждат непреодолими, но дългото му пътуване към масовото убийство вече започнало. Смятал да удари сърцето на Америка.
8.
Десет години по-късно, на половин свят разстояние оттам, стоях на тротоара в Париж и спорех с един непознат - чернокож тип, който куцаше.
След време лейтенант Брадли щеше да държи живота ми в ръцете си, но тогава мълчаливо го проклинах да гори в ада. Като ми каза, че иска да обсъждаме книгата ми, с един удар проби всички пластове на фалшивите ми самоличности, които така старателно бях изграждал около себе си.
Без видимо да си дава сметка за детонацията, която предизвика, той започна да ми обяснява, че преди час дошъл пред апартамента ми и видял как един човек, за когото решил, че съм аз, излиза и се качва в такси. Взел друго такси и ме проследил до Плас дьо ла Мадлен, обиколил квартала, за да ме открие, не успял и се върнал пред апартамента ми, за да започне отначало. Почукал на вратата ми и без да е сигурен дали съм вътре, или не, решил да излезе на улицата и да ме изчака.
Имах усещането, че смята всичко това за доста забавно, и вече започвах сериозно да не го харесвам. Колкото и да ми се искаше да го разкарам, не смеех - страхувах се. Беше ме открил, а след като бе успял той, значи би могъл и някой друг. Гърците например. Всичко, включително и емоциите ми, трябваше да бъде оставено настрана, докато не открия как се е добрал до мен.
- Кафе? - предложих учтиво.
Да, с удоволствие, отговори той и предложи да плати. Допусна грешка. В тази част на Париж за кафе и еклер вероятно трябваше да осребри пенсионния си фонд, но не бях в настроение да показвам милост.
Тръгнахме по улица „Франсоа I“ мълчаливо, на няколко крачки един от друг, но след пет метра се наложи да спра - Брадли полагаше сериозни усилия да поддържа темпото, но куцането с десния крак беше по-лошо, отколкото си давах сметка.
- По рождение? - попитах. Мога да съм доста гаден, когато съм ядосан.
- Това е другият крак - отговори той. - Този е от миналата година.
- Работа или спорт? - Трябваше да крача заедно с него, така че ми се струваше глупаво да не продължавам разговора.
- Работа - отговори той кратко. - В Долен Манхатън. Изтичах в една сграда, без да мисля. Не го правя за първи път, но тогава беше различно - имам късмет, че съм жив. - Беше ясно, че не иска да навлиза в подробности.
- Бедрото е, нали? - казах и продължихме още по-бавно. Бях доста сигурен, че съм прав, заради начина, по който пристъпваше, и защото имах някакви спомени от медицинското си образование.
- Замениха го с титан и пластмаса. Казаха, че ще ми трябва физиотерапия, обаче - по дяволите - осем месеца е прекалено.
Ченге от „Убийства“, унищожена бедрена кост, която се задържа на място с титанови елементи - приличаше на изстрел с голям калибър. Той не каза нищо повече и, трябва да призная, започвах да го харесвам въпреки всичко - няма нищо по-лошо от ченге, което разказва бойните си подвизи. Освен може би таен агент.