- Нали е болен - казал дървосекачът и отворил книгата, за да ѝ покаже техническите подробности. - Петдесет страници от това ще го довършат.
- Наистина ли? - попитала тя. - Бива ли я?
Той се усмихнал и посочил с жест останалите книги.
- Би трябвало да изхвърля всички останали.
В резултат книгата, която писах толкова много месеци, попаднала на нощното шкафче на Брадли. Видял я, когато се събудил рано на следващата сутрин, но не посегнал към нея. Било събота и когато Марси му донесла закуска, я попитал:
- За какво е?
- Реших, че може да ти е интересна. Погледни я, ако искаш - отговорила тя, защото не искала да го притиска по никакъв начин.
Той не погледнал книгата, а вместо това се заел с храната. През целия ден, когато отивала да го види, разочарованието ѝ растяло - продължавал да не докосва книгата.
Тя нямала представа, обаче Брадли не бил на себе си заради отказа от медикаментите и главата му се пръскала от болка, докато тялото му се приспособявало, калейдоскоп от мисли летели хаотично, карали го да помни когато даже не искал да мисли.
По времето, когато се заела да приготвя вечерята, Марси вече била изгубила надежда - след като съпругът ѝ продължавал да не проявява интерес към книгата, тя намерила формулярите на фондация „Благополучие“ и започнала да репетира как ще му каже, че ще е най-добре да се върне в болницата. Не успявала да измисли нищо, което да не прозвучи като поражение, и знаела, че това може да го срине. Обаче била стигнала края на психическите си сили и, близо до сълзи, отворила вратата на спалнята, готова за крушението.
Брадли бил прочел трийсетина страници от книгата ми, плувнал в пот, с изкривено от болката лице - един бог знае какви усилия му е коствало, но си давал сметка, че това е важно за Марси. Всеки път, щом влизала при него, тя не успявала да се сдържи и да не погледне книгата.
Марси го гледала, изплашена, че може да изпусне подноса, но решила, че ако обърне прекалено голямо внимание на събитието, има опасност да го подплаши и да го накара да се върне в клетката си, така че продължила както обикновено.
- Идиотщина - казал той. О, боже! Полетелият ѝ дух полетял надолу с носа, готов за поредния изблик на необуздан гняв.
- Съжалявам, мъжът в книжарницата ми каза... - започнала да обяснява тя.
- Не, не книгата - прекъснал я той раздразнено. - Книгата е фантастична. Имах предвид автора. Наречи го интуиция, наречи го каквото искаш, но този тип не е от ФБР. Познавам ги. Те не достигат до границата. Този тук е нещо специално...
Кимнал ѝ да се приближи, посочил ѝ неща, които отбелязал, защото решил, че са стъписващи. И тя не помнела да е виждала такова нещо, хвърляла погледи крадешком към съпруга си, чудела се дали тази искра интерес ще запали огън, или - като при някои хора, които излизат от кома, за които била чела - скоро искрата ще изгасне и той отново ще потъне в бездната.
Той взел салфетката от подноса с вечерята и с нея избърсал лицето си от потта. Това дало шанс на Марси да прелисти началото на книгата. Погледнала няколкото реда биографични данни, но нямало снимка на автора.
- Какъв е той тогава? - попитала. - Кой според теб е всъщност Джуд Гарет?
- Нямам представа. Надявам се някъде да сгреши и да ни подскаже случайно - отговорил той.
През почивните дни Марси с облекчение видяла, че огънят продължава да гори. Седяла на леглото, докато той обръщал страниците - четял ѝ пасажи, обсъждали идеи и мнения. И колкото повече задълбавал, без да престава да мисли за изкуството на разследването, бил принуден да се замисли и за престъплението, което така упорито опитвал да забрави. Фрагменти от случилото се в онази сграда се връщали в паметта му, оставяли го без дъх, карали го да се поти.
В неделя вечерта, като че ли съвсем неочаквано, думите прелели над язовирната стена и в един момент той казал на жена си, че бил уловен в нещо, което чувствал като бетонна гробница, която била толкова тъмна, че не можел да види лицето на умиращия човек, с когото бил. Започнал да плаче, когато говорел, че можел единствено да опита да долови последните му думи - послание за двете му малки деца, - и за първи път, докато мъжът ѝ плачел в ръцете ѝ, Марси си помислила, че всичко може би ще се оправи.