— Ами вие? Нали от самото начало сте знаели, че това е измама. Защо професор Готовчиц не се страхува, че ще му дадете отрицателна характеристика?
— Аз ли? — Настя се разсмя. — Какво говорите! Кой, като ме гледа така, ще повярва, че разбирам нещо от неврози? Нищо и никаква женица — същинско недоразумение. Нали не се хваля под път и над път, че навремето съм изслушала цял курс по психодиагностика при един от най-големите специалисти у нас. И че цяла година съм изучавала съдебна психиатрия в университета. Ще ви кажа честно: аз прекрасно разбирах същината на проблемите си и без консултацията на Готовчиц, просто проверих себе си, а покрай това — и него.
— Правилно ли ви разбрах, че с мен не искате да споделяте тези проблеми?
Настя изведнъж спря. Заточни обаче продължи бавно да крачи напред, дори без да се извърне. След като се съвзе от слисването си, тя направи няколко бързи крачки и го настигна.
— Какво има? С какво толкова не ви хареса моят въпрос?
— Със своята нетактичност — изтърси тя първото, което й хрумна.
— Чудесно! — позасмя се Иван Алексеевич. — По този начин ме поставихте на мястото ми. Сиреч не се рови в душата ми, Заточни, и без теб ще се справя. Кой си ти, че да ти говоря за неприятностите си. Така ли е?
— Не — пообърка се тя и същевременно се ядоса, — не е така. През зимата ясно ми дадохте да разбера, че на вашето рамо не мога да проливам сълзи. А на мен не е нужно да ми се повтаря, общо взето, схватлива съм.
— Не сте схватлива, а злопаметна — поправи я генералът. — През зимата ви обясних, че поведението ми беше такова по принуда, беше продиктувано от интересите на операцията, която провеждахме по отношение на вашия началник Мелник. Но вие не сметнахте за нужно да ми простите, обидихте се и продължавате да се цупите. Това е неправилно, Анастасия. Човек трябва да умее да прощава на приятелите си. Но тъй като още не сте се научили на това, нека се върнем към Готовчиц. Като виждам как грижливо формулирате преценките си, определено има още нещо, което премълчавате.
— Има — съгласи се тя. — Всичко, което казах за Борис Михайлович, трябва да се преценява с оглед на неговото състояние. Предполагам, че при нормални обстоятелства той наистина е добър специалист и може да бъде от полза за работата на информационно-аналитичната служба. А смешният му опит да направи добро впечатление, като незабавно ми постави диагноза, може да се обясни с обстоятелството, че в сегашните условия той просто не разсъждава достатъчно трезво.
— Тоест смятате, че когато депресията, свързана със смъртта на жена му, отмине…
— Имам предвид друго — прекъсна го Настя. — Работата не е в депресията, а в страха. И за това трябва да виним нашите служители.
— Защо? — спокойно се поинтересува Заточни. — Вие и следователят на бърза ръка сте стреснали горкия психоаналитик с подозренията си, че е убил собствената си жена, така ли?
— Не, ние сме внимателни с него, обаче онези, които са проверявали Готовчиц за благонадеждност, са работили грубо. В службата за външно наблюдение, изглежда не е останал нито един стабилен професионалист. Във всеки случай те действат толкова неумело, че Борис Михайлович ги е забелязал на момента, постоянно е усещал вниманието им към него и е напълно естествено, че това го е изкарало от релси. Да знаеш, че те следят и да не разбираш кой и защо го прави — това е стрес, който не бих пожелала и на врага си.
— Безобразие! — ядоса се Заточни. — Добре че ми казахте това. Още утре сутринта ще се свържа с ръководството на външно. За да бъде разговорът ни по-полезен, ще взема от тях снимките на всички, които са проверявали Готовчиц, та той да посочи кои са го следили. Това ще бъде един нагледен урок как не бива да се работи. И какво, Готовчиц много ли се е уплашил?
— А вие как мислите? Ужасно се бои. Та той е обикновен човек, не е замесен в нищо престъпно. Ще ви кажа и нещо повече: помислил е, че полудява. Та какво друго да му хрумне, след като знае, че няма за какво да го следят? Нищо не е откраднал, никого не е убил, няма вземане-даване с бандити. И ето че Борис Михайлович си е въобразил, че развива мания за преследване. И което е по-лошо: освен следенето, някой е разбил вратата и е влязъл в жилището му, но без да открадне каквото и да било. Това нищо ли не ви говори?
— Смятате, че и това е работа на нашите, така ли?
— Сигурна съм. Щом са правили пълна проверка, като нищо може да са решили да се поровят и в книжата му. И ето, поровили са. А сега човекът не е на себе си от ужас. И аз не знам как да го успокоя. Нито мога да му кажа истината, нито да измисля приемливо обяснение. Иван Алексеевич, докога ще продължава това? Кога най-сетне ще имаме възможност да осъществяваме висококачествена професионална проверка?