— Да вкарваш жена в леглото си, която е в конфликт със съпруга си. Може да се поддам, а после няма да се понасям.
Той бавно отстъпи и седна на мястото си.
— Настенка, искрените чувства не могат да бъдат пошли, дори само защото са искрени. А аз наистина те желая. И ако ти се поддадеш, няма да има в какво да се упрекваш.
— Няма да се поддам — каза тя, загледана право в очите му. — Ни-ко-га. Забрави за това!
— И аз ни-ко-га — с усмивка я имитира той — няма да забравя за това, защото то беше едно от най-ярките впечатления в моя объркан и лекомислен живот. Но ако ти решително ми отказваш за днес, хайде да вървим да погледнем онзи превалено любопитен частен детектив. Сега е вече един и половина, а аз знам къде трябва да бъде той около три часа.
— Откъде знаеш?
— Е, ти пък много искаш! Не мога ли да имам своите малки професионални тайни?
— От мен да мине, можеш.
Настя с облекчение подхвана шеговития тон, зарадвана, че най-сетне бяха изчерпали опасната тема. Имаше един момент, когато й се дощя да се съгласи… Толкова й се прииска, че трябваше едва ли не да затисне устата си с ръка, за да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Това не беше желание във физиологическия му смисъл, то идваше от мозъка, от нервното напрежение, обхванало я вече от няколко месеца, от стремежа по някакъв начин да се освободи от апатията и безразличието към всичко. Но се удържа, макар да не бе сигурна, че постъпва правилно.
Тя изми чашите и чиниите и бързо разтреби масата.
— Готова съм. Да вървим.
За нейно учудване, отидоха в района, където се намираше детективското бюро «Грант».
— Смяташ, че той ще дойде на работа в неделя ли? — скептично попита тя.
— Настенка, задълженията на частния детектив по нищо не се различават от тези на държавния, можеш да ми повярваш. В почивни дни работата не спира за съжаление и хората, с които трябва да работим, ходят някъде и правят нещо. Трябва да се срещаме с тях, да ги следим. Да не говорим за клиентите, които далеч невинаги могат да идват в бюрото в работни дни.
— Но сигурен ли си, че той ще дойде? — продължи да разпитва тя.
— Надявам се. Добре де, няма да те измъчвам. Когато вчера сутринта разговарях с Пашка за моята запалка, така успешно намерена в кабинета му, той каза, че по принцип мога да намина по всяко време, но най-добре е да го сторя в неделя между три и пет. По това време щял да събере целия личен състав за раздаване на задачи. Сега вече разбра ли?
— Сега вече разбрах — послушно повтори Настя.
Дмитрий вкара колата в един двор и паркира.
— Вече цялото бюро познава колесницата ми — поясни той. — Ще я оставим тук и ще отидем пеша. До големия сбор има още най-малко половин час, така че можем да се поогледаме и да си изберем място за наблюдение. Между другото този безистен никак не е лош, тук е тъмно, от улицата не се вижда кой е застанал вътре.
— Добре, да постоим тук — съгласи се тя, — щом си сигурен, че човекът, който ни трябва, непременно ще мине покрай нас.
— Лошото е, че всички са с коли, а аз не знам каква е неговата. Затова пък оттук се вижда охраняваният паркинг, където те оставят автомобилите си. Ееей там, забелязваш ли?
За да огледа паркинга, Настя трябваше да направи крачка навън от безистена. Тя поклати глава:
— Далечко е, няма да видя добре лицето.
— Късогледа ли си?
— Не, но все пак очите ми не са като на орел, а като на трийсет и шест годишна жена, която много работи на компютър.
— Тогава да потърсим място по-наблизо. Там, от фугата страна, има една подходяща градинка с много храсти и дървета, където можем да се скрием.
Те излязоха от безистена и тръгнаха към паркинга. Онова, което се случи в следващия миг, беше абсолютно неочаквано. Иззад ъгъла изхвърча кола и когато се изравни с тях, леко намали и се разнесе сух пукот на изстрели. Колата веднага набра скорост и изчезна, а Дима Захаров остана да лежи на тротоара. Беше починал на място.
Настя се прибра около полунощ. Зад гърба й останаха дългите разговори и обяснения в милицията, разпитът при дежурния следовател и всички нужни в такива случаи неща. Беше изтощена до трайност. А денят бе започнал толкова хубаво…
Тя събу маратонките си в антрето и отиде боса до кухнята, за да пие кафе. В очите й се наби голямата пъстра картонена кутия с тортата. Димка, Димка… Толкова искаше да си легне с нея, а тя се смееше: «Теб само гробът ще те оправи.» Като че ли го предрече.
«Това, което ти предлагам, е прекрасно. То е просто забележително. Избавя човека от страдания и страх от смъртта. Прави го щастлив и свободен.»
Той нямаше страх от смъртта. Или имаше? Може би точно затова толкова настойчиво й предлагаше да правят любов? Ами дали е имал страдания? Тя знаеше за него толкова малко.