«Трябваше да се съглася — внезапно си помисли Настя. — Трябваше да се съглася и да легна с него. Тогава никъде нямаше да отидем. И той щеше да остане жив. Сега започва да ми се струва, че нещо е предчувствал. Нали видях, че искаше да останем тук и никъде не му се ходеше. Но аз, както обикновено, мислех само за себе си, за това колко неудобно и неприятно ще ми бъде после. За това, че да изневеряваш на мъжа си, с когото си се скарала, е пошло. Господи, за какви дреболии се тревожим понякога, превъзнасяме ги, а после се оказва, че най-важното в живота е именно животът и в името на опазването му може да се пожертва абсолютно всичко! За смъртта на Дима Захаров аз съм виновна не по-малко от убиеца му. Насилствената смърт е пресичане на пътищата на убиеца и неговата жертва. А аз бях тази, която заведе Димка до мястото и часа на тази пресечна точка.»
Тя си спомни ясните му сини очи, в които се спотайваше готовата да изскочи навън ласкава усмивка, и се разплака. Горчиво, на глас.
След петнайсетина минути се изми със студена вода, избърса с кърпата подпухналото си лице и учудено се вслуша в себе си. Страхът беше изчезнал. Онзи страх, който я стискаше за гърлото и й пречеше да разговаря с мъжа си и с родителите си. Всичко това й изглеждаше толкова дребно и нищожно. Изведнъж разбра, че куршумите, убили Дмитрий, само по чудо не бяха улучили и нея. Била е на косъм от смъртта. И всъщност значение имаше само това, че бе останала жива. Страхът пред смъртта е единственото, с което човек трябва да се съобразява. Всичко останало е глупост, глезотии, капризи…
Настя погледна часовника — дванайсет и двайсет, късничко е. Но в края на краищата нали беше решила, че има неща важни и маловажни, които трябва да бъдат пренебрегвани. В случая може да се пренебрегне благоприличието, това е напълно простимо.
Тя решително набра телефонния номер на Чистяков в Жуковски. Дълго никой не вдигаше, сигурно всички вече спяха. Най-сетне чу сънения глас на Алексей.
— Ало.
— Льоша, ела, всичко ще ти обясня.
— Реши ли се? — Гласът му веднага се освободи от сънливостта, но в него тя долови насмешливи интонации.
— Реших се. Всичко разбрах, Льошик. Била съм пълна глупачка. Повече няма да се повтори. Честна дума. Ще дойдеш ли?
— Засега не. Татко е болен, трябва да поостана тук. Така че добрите ти намерения ще трябва да почакат. При теб всичко наред ли е?
— Да. Тоест не. Тоест… Всичко е сложно, Льоша. Добре, ще го отложим засега. Извинявай, че те събудих. Лека нощ.
— Лека и на теб — с равен тон отговори той.
«А ти какво искаше? — с омраза към самата себе си произнесе Настя. — Толкова се радваше, че остана сама, че можеш да не разговаряш с никого, когато се прибереш от работа, пред никого да не се отчиташ. Дори ти се струваше, че да спиш сама е много по-удобно, отколкото с Льошка. Съмняваше се в правилността на решението си да се омъжиш, стигна до извода, че не си създадена за семеен живот. Обиди Льоша, той се махна и ти толкова време не му се обади, не се опита да го върнеш, не направи никакво усилие, за да оправиш отношенията ви и да вкараш живота на семейството в нормалните релси. А днес пред очите ти убиха човек, който за малко не стана твой любовник, това вдигна пелената пред очите ти и ти разбра, че не си била права — и се втурна да се обаждаш на мъжа си. През цялото това време дори не се поинтересува как е той, жив ли е, здрав ли е. Не беше задължително да го молиш да се върне, нали беше поставил условия: няма да си дойде, докато не узрееш за разговор, но поне можеше просто да звъннеш, нали? Можеше, но не се обади. Хак ти е сега! И не си въобразявай, че верният и предан Льошка ще се завтече към теб след първото ти подсвирване, като дресирано куче. Това няма да стане.»
Тя отиде до прозореца и застана пред него, като се обгърна с ръце в опит да успокои отвратително треперещото си тяло. Интересно — какво ли би казал Алексей, ако можеше да научи, че опитът й да му остане вярна е струвал живота на един човек?
13.
През нощта Татяна се почувства зле, изтърпя някак до зазоряване, а на сутринта Ира я видя и се ужаси.
— Ти си полудяла! — закрещя тя из целия апартамент. — Какво ти е?
— Ами не съм добре нещо — вяло отвърна Татяна, която си запарваше билков чай.
— Веднага при лекарката! — настоя Ира. — Само това липсваше — нещо да ти се случи в седмия месец. Веднага тръгваме.
— Аз съм на работа — опита се да възрази Татяна, но Ира беше непреклонна.
— Работата ще почака, детето е по-важно!