— Но определила съм часове на хора…
— И те ще почакат.
Татяна осъзнаваше, че зълва й е права. Хората, разбира се, няма да почакат, но и не бива да се рискува здравето на плода. И тя отиде в женската консултация.
— Да, майко — поклати глава възрастната лекарка, — вие не бива да ходите на работа, а трябва да си седите вкъщи. Наричаме такива случаи «стара първескиня». Върху протичането на бременността и раждането може да повлияе какво ли не. На двайсет и пет годишна възраст бременните жени може дори да не забележат това, но на трийсет и шест първото раждане е много по-сложна работа. А и от състоянието на сърцето ви има какво да се желае.
След консултацията Татяна отиде на работа и най-напред влезе при началника. Съвсем наскоро, през декември миналата година, тя трябваше да изтърпи няколко неприятни разговора с бившия си началник, който не искаше да я пусне в Москва при мъжа й, и се подготви нещо такова да се случи и сега. Защото едва я назначиха, а ето — лежане за задържане и после майчинство. «Може би са прави шефовете, които не обичат да вземат на работа жени? — мислеше си тя, докато вървеше по коридора към кабинета на началника. — Това винаги хем ме е разсмивало, хем ме е възмущавало, но сега започвам да ги разбирам. А в моя случай е особено неловко. Нали Стасов организира прехвърлянето ми в Москва именно чрез този началник, защото са добри познати. Един вид — гарантира за мен, внуши на човека колко съм добра в професията си, а аз поработих четири месеца и вече го изоставям.»
Новият шеф обаче се оказа скъп на емоции: както на положителни — което беше лошо, така и на отрицателни — което беше много по-хубаво.
— А после три години ще гледате детето си, нали? — недоволно се намръщи той.
— Не — твърдо отговори Татяна. — Още при първа възможност ще тръгна на работа. Има кой да гледа детето ми.
— Някоя баба ли?
— Сестрата на съпруга ми — поясни тя.
— Ама Стасов има ли сестра? — учуди се началникът. — Доколкото си спомням, никога не е говорил за нея.
— Тя е сестра на другия ми съпруг, бившия.
Внезапно началникът се разсмя толкова искрено, че Татяна не се сдържа и също се усмихна, без да разбира какво може да го е развеселило толкова.
— Да, сега разбирам Влад! — каза той. — Затова толкова бързаше да ви прибере от Питер в Москва. Явно се е страхувал, че някой ще ви отмъкне изпод носа му и той също ще премине в категорията на бившите съпрузи. Добре, Татяна Григориевна, прибирайте се вкъщи, задържайте, раждайте. Аз много се надявам, че няма да ме подведете и в най-скоро време отново ще се върнете на работа. А сега по въпроса за вашите дела. Колко водите?
— Осемнайсет — въздъхна Татяна.
— Успяхте ли да приключите някое или ще предадете всичките?
— По две от тях ми остана само да съставя обвинителното заключение, ще го направя днес и утре. Останалите ще трябва да предам.
До края на работния ден Татяна трескаво работеше над всичко, което можеше да успее да довърши, и едва към шест часа се сети за Настя. Ех, как можа, нали тя искаше да си поговорят за Уланов, съвсем забрави! Ама че разсеяност! Всъщност Татяна просто бе изключила от съзнанието си интереса на Настя към телевизионния водещ, дори бе отказвала да даде интервюто пред телевизията до момента, когато Уланов й потрябва заради делото за убийството на магьосницата Инеса. Лошо се получи, нали именно Настя й организира срещата с Уланов и я запозна с Дороган, а точно той, грубо казано, плати тази среща.
Татяна намери в бележника си телефонния номер на Каменская и го набра. Заето. Опита още веднъж — пак заето. Тя ядосано погледна часовника — чакаше я писмена работа за още два часа най-малко, беше й жал да губи скъпоценни минути за тъпо натискане на бутони, понеже автоматичното набиране в този достоен за музея апарат отдавна се бе повредило. Татяна решително набра своя домашен номер.
— Ира, ако обичаш, намери по телефона Настя и я покани на вечеря у нас — с делови и нетърпящ възражения тон каза тя, притиснала с рамо слушалката до ухото си, докато в същото време продължаваше да трака на машината.
— Защо?
— Трябва да си поговоря с нея. Ако се разбереш с Настя, обади ми се, аз съм в службата.
— За колко часа да я поканя?
— Няма значение. Когато на нея й е удобно. Но не по-рано от девет, че съм заета още два часа.
— Говори ли с началника?
— Да. Не се тревожи, ще поработя още ден-два, не повече. Трябва да предам делата и да оформя документите. Край, Ириша, вкъщи ще говорим, че главата ми пуши.
Ира й се обади чак след половин час и с леко тъжен глас съобщи, че Настя е обещала да дойде към девет часа.