— А колко струва тоя мерцедес? — веднага попита Настя, която не че се интересуваше толкова от автомобили, но не можеше да понася неясноти.
— Средно сто и двайсет хиляди плюс — минус двайсет, в зависимост от двигателя — веднага отговори Татяна. — Не се разсейвай, Стасов.
— Не се разсейвам.
Настя сложи пред него чиния с огромно парче печено месо и варени картофи. Владислав тутакси отряза с ножа голяма мръвка и с апетит задъвка.
— Ето на — удовлетворено каза той, след като преглътна, — това са съвсем други усещания, не е като да си гладен. Продължавам. Та, значи, става ми интересно кой с такава «каручка» е благоволил да дойде до нашия забравен от бога жилищен комплекс, затова седя в колата и не слизам. Гледам — от скъпото престижно автомобилче слиза нашата Ирочка. Как слиза обаче! Това трябва да се види! Отначало се показа някакъв мъж, заобиколи колата и отвори вратата откъм мястото на пътника. Подаде ръка и чак след това се появи нашето момиче. А в ръцете й имаше букет, каквито съм виждал само у звезди от неимоверна величина по кинофестивалите. Стоят те един до друг и за нещо мило си бъбрят. За какво — това не чувам. Кавалерът току прихваща Ирочка през кръста и я целува ту по челцето, ту по слепоочието. А тя цялата се устремила към него. Но никаква сексуална мръсотия — каквото нямаше, нямаше! Не я обарваше по дупето, не докосваше бюста, не я мляскаше по устните. Само — нежно по челото или по слепоочието. Гледам, май започнаха да се сбогуват, кавалерът целува ръка на Ирочка. Леле, викам си, ами той ей сегичка ще си тръгне, а аз не можах да го видя. Не е хубаво това. Слизам от колата, тръгвам право към тях, поздравявам. Учтиво, нали така, без претенции. «Ира — викам, — късно е вече, време е да се прибираш.» Казвам това строго, та тоя кавалер да знае, че има кой да наглежда нашата Ира и да се застъпи за нея, ако е нужно. Но не настоях, веднага си влязох във входа, за да не смущавам двойката. Значи докладвам: човекът е малко по-млад от мен, на трийсет и пет — трийсет и седем, физиономията му не е мошеническа, не прилича на любител на лесните развлечения. Сериозен субект, ще знаете. Облечен много скъпо, напълно в тон с колата си. Само часовникът на ръката му струва трийсетина хиляди долара.
— Красив ли е? — попита Татяна, която слушаше мъжа си като омагьосана.
— Абе знам ли — сви рамене Стасов, — човек не може да ви разбере вас, момичетата, кой ви се вижда красив и кой — не. Вземете Белмондо например, от грозен по-грозен, а жените по целия свят си примират по него. За моя вкус гаджето на Ирина си го бива във всяко отношение, а как ще го прецените вие — не знам… Край, ненагледни мои, това беше моят разказ, започва празникът за стомаха. Не мога да търпя повече, трябва да хапна.
Той се нахвърли на месото с такава стръв, сякаш не бяха му давали да яде три месеца. Татяна мълчаливо погледа мъжа си, после хвърли тревожен поглед към часовника.
— Нещо много дълго се сбогуват. Дали да не слезем да я приберем?
— Таня, успокой се — упрекна я Настя. — Ирина не е дете, ти самата ми обясняваше това само преди час. И без това сега си тръгвам. Ако видя Ира, ще й пошепна, че се тревожиш. Ако не — ще се кача, тогава вече ще слезе Стасов. А ти си седи спокойно вкъщи, за теб е вредно да се притесняваш.
Когато слезе, Настя веднага забеляза Ирочка. Тя стоеше във входа до пощенските кутии, с очи, вперени в някакъв вестник. Лицето й бе изкривено от ярост, по страните й се стичаха гневни сълзи. На дървената решетка, поставена върху радиатора, се търкаляше небрежно захвърлен огромен букет от екзотични цветя.
— Ира! — извика я Настя. — Какво има? Кавалерът ли те обиди?
Ирина ядосано смачка вестника и изхлипа:
— Гадове! Какви гадове само! Защо са постъпили така с нея? Какво им е сторила?
— Тихо, тихо, миличка — Настя успокояващо прегърна младата жена, — не плачи. Спокойно и последователно: какво се е случило?
— Ами ето това! — Ира с омраза посочи вестника. — Направили са Татяна на нищо заради интервюто, което даде на Уланов.
— Не може да бъде! — учуди се Настя. — Защо? Та аз гледах предаването. Разбирам най-сетне да бяха разкритикували Уланов заради некоректното му поведение, но нея за какво?
— Ами прочети! — Ира горчиво се разплака.
Настя взе от ръцете й вестника, оглади смачканите страници. Веднага й се наби в очите заглавието: «Сбогом, лице, да живее гримът!» Някаква журналистка на име Хайкина никак не си поплюваше: «Раздрусала пищна гръд в тънък трикотаж, популярната писателка Томилина ни поучаваше, ловко жонглирайки с измъкнати от класиката и обърнати с главата надолу цитати, как трябва да се отнасяме към масовата култура. Можем да разберем нейната толерантност по отношение на промиването на мозъците на населението с евтина литературна ширпотреба — та нали Томилина си изкарва хляба именно с нея: за три години е произвела петнайсетина долнопробни криминални романчета. Но това ни най-малко не смущава самата писателка и отговаряйки на въпросите на водещия, тя, без да й мигне окото, споменава редом със своето — безспорно скъпо на сърцето й име — имената на признати майстори на словото — като Хемингуей. Очевидно госпожа Томилина си има предостатъчно самочувствие. А и болното въображение на писателката мира не й дава: сега тя е сигурна, че всички кинематографисти от целия свят имат една мечта — да екранизират нейните безсмъртни творби. Нещо повече — те са намислили да снимат филми по книгите й нелегално и Томилина от самия екран им се закани: да не сте посмели, лоши момчета такива, да посегнете на моите чисти книжки с мръсните си лапи, че ще ви дам под съд. Несъмнено желанието на госпожа Томилина да се прослави, макар и скандално, е толкова голямо, че я кара да забравя за предстоящото й майчинство. Вместо да се грижи за бъдещото дете, тя се кани да тръгне по съдилища. Какво пък, ние отдавна вече не се учудваме и на различни съдебни искове, и на странното поколение деца, които растат напоследък. Че откъде да се вземат нормални, щом дори бъдещите майки мислят изключително за скандали и четат нелитературни бълвочи, с които ги гощава разплутата мадам Томилина?»