В кухнята Стасов продължаваше да говори по телефона. Татяна стоеше в антрето и бързо четеше, а Настя имаше чувството, че всяка секунда за нея е крачка към ешафода. Точно така, пак тя е виновна за всичко, само тя. Нали тя свърза Татяна с кинопродуцента Дороган, а всичко, което Таня каза в ефир за възможността да се екранизират книгите й, го изрече по негова молба. Той имаше нужда от нещо като скандал, а на Таня й трябваше Уланов. По време на предаването всеки получи каквото искаше. Но докато за Дороган всичко се размина без последствия и дори напротив — приключи с изгода за него, то резултатът за Таня беше ей тази помия, която се изля върху главата й. Журналистката Хайкина бе плюла отрова, всичко написано беше абсолютна лъжа, но ставаше ли на някого по-леко от това? Вестника бяха прочели или тепърва щяха да прочетат стотици хиляди московчани, които щяха да повярват на всички тези злобни оценки.
Най-сетне Татяна дочете статията. После спокойно сгъна вестника и го сложи на рафта.
— Стасов! — извика тя. — Стига си говорил, Настя те чака.
— Сега идвам — отвърна Владислав.
— Е, какво ще кажеш? — предпазливо попита Настя.
— Ами нищо — безгрижно се усмихна Татяна. — Какво мога да кажа? Че гръдта ми не е пищна? Пищна е. Слава богу, имам очи и прекрасно го знам. Знам, че съм дебела и никой не може да ме обиди с факта, че това е написано във вестника. Дори в толкова уважаван вестник. Всичко останало наистина е пълна идиотщина. Хората, които са гледали предаването, ще разберат, че Хайкина е прекалила. А които не са, ще смятат, че съм глупава и заядлива жена с прекалено високо самомнение. Е какво, да не е катастрофа? Онези, които харесват книгите ми, няма да повярват на нито една дума. А за онези, които не ги харесват, фактът, че ще изглеждам зле в техните очи, няма да промени нищо. Ама ти какво, Ириша, наистина ли се огорчи? Заради това ли си ревала? Ама че си глупаче!
— Страхувах се, че ще се разстроиш — смотолеви Ирина.
— Ама какво говориш, миличка, да не ти приличам на беззащитно момиченце? Та ти ме познаваш отдавна! Не се тревожи, умея да се защитавам. И после — във всичко това има огромен положителен потенциал. Докато четях тези клевети, измислих как да продължа изграждането на сюжета. Ето вече почти месец не работя върху книгата, но не само защото съм много заета, а и защото се препънах в сюжета: не знам какво трябва да стане по-нататък. По-точно — до този момент не знаех. А сега се сетих как ще продължа. Какво стоиш като вцепенена? Събличай се, прибра се вкъщи, не си на гости.
Ирочка облекчено си пое дъх, свали шлифера и обувките си и само след няколко секунди из целия апартамент се разнасяше звънливото й гласче. Появи се Стасов, облечен в анцуг, и започна да обува маратонките си.
— Владик, защо не закараш Настя до вкъщи, вместо до метрото? Вече е много късно — помоли го Татяна.
— Без проблеми — добродушно избуча Владислав, — разбира се, ще я закарам, стига любимата ми съпруга да не ревнува. Кажи, няма ли да ревнуваш?
— Ще ревнувам — засмя се Татяна, — но ако Настя тръгне сама, ще се страхувам, че нещо може да й се случи. От двете злини избирам тази, която е по-малко вредна за здравето.
Около полунощ колите по пътищата бяха рядко, но пътуваха бързо. Стасов мълчеше, обмисляше някакви свои проблеми, а Настя си припомняше как реагира Татяна на статията и не преставаше да се чуди колко различна е съпругата на Стасов от нея самата. Ами че ако такова нещо се бе случило на Настя, тя сигурно вече щеше да е в истерия от обида и недоумение: с какво толкова е ядосала журналистката Хайкина, та е предизвикала такова оплюване? А Татяна — нищо, окото й не мигна. Прочете и дори не се намръщи. Та дори ги успокояваше с Ира. «Тя е съвсем друг характер — мислеше си Настя, — има съвършено различно виждане за живота. А може би отдавна е разбрала кое е важно и кое — второстепенно, достатъчно е помъдряла, за да различава едното от другото и да реагира по съответен начин. А аз не притежавам такава мъдрост. Може би едва вчера, когато пред очите ми убиха Димка Захаров, направих първата плаха стъпчица към подобна зрелост и започнах да разбирам едно-друго.»
Щом спряха пред блока на Настя, Стасов се извърна към нея.
— Днес ми харесваш повече от миналия път — каза той и сложи ръка на рамото й. — Тогава беше някак си… — Запъна се, търсейки по-точна дума, но така и не я намери.
— Каква? Вяла може би?
— По-скоро като убита. Сякаш са ти изтръгнали някаква вътрешна опора и ти бавно-бавно се свличаш на земята. А днес отново си, каквато беше преди. Уморена, измъчена, но все пак жива. Криза в жанра ли?