— Имаше такова нещо — кимна Настя. — Но мина. Стасов, ако намериш свободна минутка, потърси сведения за журналистката Хайкина.
— За какво ти е?
— Още не знам. Може и да не ми потрябва. Но нека ги имам за всеки случай. Няма да са излишни.
— Добре. — Той сви мощните си рамене. — До апартамента ли да те изпратя?
— Сама ще се кача, благодаря.
Тя бързо целуна Владислав по бузата и слезе от колата.
14.
— Нямаме много време, трябва да успеем, преди да роди. Така че е невъзможно да проучваме Томилина подробно. Обикновено се занимаваме с обекта по два-три месеца, че и повече, преди да съставим програмата и да пристъпим към реализирането й, но в случая всичко трябва да приключи колкото може по-бързо. След два месеца и половина тя ще роди и тогава едва ли ще можем да променим нещо.
— Съгласен съм. И какво предлагате?
— Смятам чрез образа на Томилина да отработя методика за съставяне на психологически портрет на писателка по нейните произведения. Тази методика може да ни послужи в бъдеще. Защото Томилина, надявам се, не е единственият на този свят популярен автор, който има лични проблеми. Но тя трябва да стане първата лястовичка за нас.
— Да допуснем. Какви съображения имате по този въпрос?
— Знаете ли по какво женската литература се различава от мъжката?
— Не ми задавайте риторични въпроси. Винаги се дразня от този ваш навик. Говорете по същество!
— Извинете. Човек започва да пише книги по две причини. Първата е, че иска да си поговори с хората, със своите читатели, за проблеми, които му се струват важни, интересни, достойни за дълбоко осмисляне и всестранно обсъждане. А втората е, че иска да си поговори с тях за себе си…
— Един момент. Според вас излиза, че не съществуват никакви други причини. Ами парите? Огромен брой драскачи просто драпат да спечелят пари. Към коя категория ще ги отнесете? Освен това забравихте за онези, които най-банално желаят да се прославят. И те пишат много и се срещат често. Вашата класификация е непълна.
— Не ме разбрахте… Впрочем изразих се неточно. Защо един човек решава да публикува своите драсканици — това е съвсем друг въпрос, а причината, както справедливо забелязахте, може да бъде и алчност, и жажда за слава, и стремеж за самодоказване, и много други неща. А сега говоря за това, което подтиква човека да хване перото. То е нещо подсъзнателно. Основната маса литературни произведения могат да се разделят на две групи: такива, в които намираме проблеми, и такива, в които намираме безупречен герой. Та значи поне на деветдесет процента в женската литература дамата автор се отъждествява с героинята. Тя й се любува, приписва й всякакви възможни и невъзможни добродетели и при това й придава външност, за която самата тя мечтае. Писателката би искала да изживее точно такъв живот, да извършва точно такива постъпки, да срещне точно такава неземна любов, да прави точно такъв възхитителен секс и да получава точно такива неочаквани подаръци както от съдбата изобщо, така и от красиви и богати любовници. На това се гради всеки дамски роман. Ако изучим внимателно всички творби на една авторка, можем да си съставим пълен списък на нейните вкусове, желания, мечти и дори детски страхове. От това се получава пълен и подробен психологически портрет на писателката, който по нищо не отстъпва на портрета, който ние съставяме обикновено след продължително и грижливо събиране на информация за обекта.
— И смятате, че Татяна Томилина е именно такава авторка?
— Ама разбира се! Прочетох повече от половината й криминални романи. Там присъства една постоянна героиня и аз съм повече от сигурен, че като «препарираме» образа на тази героиня, ще научим за Томилина всичко, което ни е нужно, за да разработим правилно програмата. Още ли не ми вярвате?
— Хм… Вашите методи понякога ми изглеждат съмнителни. Аз например все още не разбирам какъв беше смисълът от този, последния труп. Защо трябва да причиняваме още една смърт? С какво ви попречи това момче? Но, от друга страна, не искам да бъда несправедлив — вие винаги успявате да постигнете желания резултат. Не разбирам защо успявате, но с фактите се спори трудно. Правете каквото намерите за добре. Но не забравяйте за отговорността, с която сам се натоварвате, когато ми давате гаранции за успех.
— Не забравям.
Следователят Борис Виталиевич Гмиря, който ръководеше работата по делото за убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Готовчиц, бе силно настинал. Гласът му съвсем се беше изгубил, болеше го гърло, а носът му постоянно течеше. И полковник Гордеев, колкото и да се мъчеше да бъде сериозен в разговора, току не се сдържаше и ставаше ироничен. Още повече че познаваше Гмиря, откак той бе обикновен оперативен работник в районен отдел. Макар че, трябваше да признае, сериозността в случая беше важна, а нещата, които двамата обсъждаха, никак не бяха смешни.