— Аз съм ти учител — позасмя се Житената питка. — А ти винаги ще бъдеш хлапак за мен. Впрочем май вече ти казах това. Е, какво искаш, сополанко?
— Само моята безгранична благодарност към вас и старото ми уважение към белите ви коси не ми позволяват да ви се сърдя и обиждам — каза Гмиря, като дори успя леко да се усмихне.
— Че защо ме обиждаш? — слиса се полковникът. — Ами наистина си сополанко, я как подсмърчаш час по час.
— Махнете от това дело Лесников — внезапно изтърси Гмиря, едва сдържайки давещата го кашлица.
— Какво?!
— Лесников, казвам, махнете го от мен! — повтори Борис Виталиевич. — Не мога да работя с него. Няма да излезе нищо добро.
Гордеев внимателно погледна бившия си ученик, после си свали очилата и по навик загриза рамката им, което означаваше начало на дълбоки размисли.
— Не мислете, че това са капризи. Вашият Лесников не ми вярва. Дали се смята за по-умен, дали пък друго му се е загнездило в главата, но зад всяка моя дума се опитва да намери таен смисъл. А това много си личи. За какво ми е такова главоболие, а? Защо трябва да го търпя край себе си? По-добре ми дайте Каменская, с нея винаги съм работил нормално.
— За Настася забрави! А за Игор ще си помисля. Да не преувеличаваш, Боря? Лесников е свястно момче, сериозен е. Да не би така да ти се струва?
— На мен, Виктор Алексеевич, никога нищо не ми се струва. Макар да казвате, че съм си останал оперативен работник, аз все пак съм следовател. А на един следовател не може нищо да му се привижда, той или има доказателства, потвърждаващи неговата увереност, или няма. А «струва ми се» или «не ми се струва» са по вашата част. Ох, олекна ми! Хубаво си е лекарството, не бяхте прав да го ругаете. Та ето какво искам да ви кажа, Виктор Алексеевич. Или възлагате на Каменская да работи в бригадата под мое ръководство, или аз преставам да лъжа и да прикривам нейната самодейност. Ще се разберем ли така?
Гордеев отново си сложи очилата и любопитно погледна следователя.
— Кой те е научил да шантажираш старши по чин, а, Боренка?
— Как кой? Това е вашата школа. Нали сам потвърдихте, че сте ми учител.
— Щом съм те учил лошо, сега ще си патя… Не, Борис Виталиевич, няма да се разберем. За Лесников ще видя, ако трябва, ще го сменя с друг оперативен работник. Но Каменская няма да получиш, хич и не си мечтай! Благодаря ти, че дойде, благодаря ти, че не си ме изложил в генералната прокуратура, аз ценя това и съм ти признателен. Ако искаш Настася да свърши нещо за теб, ще ми кажеш, ще й го възложа. Но аз, разбра ли ме? Аз, а не ти. Ти няма да я командваш. Поне засега.
— Разбрах. — Гмиря отново се усмихна, този път широко. Личеше си, че наистина се е почувствал по-добре. — Да бяхте казали така веднага, а не да се инатите с вашето «няма да ти я дам, не си мечтай». Какво, аз не разбирам ли от дума?
— Е, радвам се, че разбираш. И да не си помислил пак да ме шантажираш с нещо! Защото не съм те научил на всичко, което знам, имам в резерва такива фокуси, че в чудо ще се видиш.
Когато Гмиря си тръгна, Виктор Алексеевич известно време се занимава с документи и текущи задачи, после извика Настя.
— Гмиря си точи зъбите за теб, иска да те дам в неговата бригада — съобщи й той, без да вдига глава от поредния документ.
— Той и без това има сума ти хора. Нима не са му достатъчни? — учуди се Настя.
— Излиза, че не са. Казах му, че съм против. Но строго погледнато, момиче, той е прав. Трябва да се включиш. Хайде, започвай по-сериозно! И на първо място се заеми с безутешния вдовец. Стой при него денем и нощем, стани му най-близкия приятел, но разбери какво се е случило, та Юлия Николаевна е наела частни детективи. Какво я е накарало да го направи? Някъде в обкръжението на Готовчиц се е притаил убиец, но нашият психоаналитик, доколкото ми е известно, почти не излиза от къщи и с никого не общува, така че е крайно трудно да установим кръга на контактите му. Остава единственият източник на информация — самият той.
— Ами детективското бюро? — попита Настя. — Нали и по него трябва да се работи? Димка не успя да ми покаже човека, който е ровил в картотеката. Но ние сме длъжни да го намерим по друг начин.
— Да, ще го търсим. Но не и ти. Била си там със Захаров, видели са те. Сега ми кажи докъде стигнахме с телевизията? Има ли нещо ново?
— Днес Миша Доценко ми разказа една изумително проста и изящна история. Сега разбирам с какви пари се е издържала програмата «Лице без грим» и защо толкова рязко се промени тя след гибелта на Андреев и Бондаренко.
След като не успял да измъкне нищо интересно от служителите на програмата, Доценко започнал да търси хората, които са се появявали на екрана в качеството си на гости на Уланов. Още първите десет срещи се оказали достатъчни, за да не безпокои никого повече, защото разказаните от тези хора истории си приличали като две капки вода и се различавали само по финала си.