На Настя Каменская много й се искаше убийството на депутатката Юлия Готовчиц да се окаже именно такова, «битово». Тоест — най-обикновено.
През годините на работа в криминалната милиция тя бе срещала много хора, чиито близки бяха загинали. Всички се държаха различно. Някои бяха сякаш вцепенени, други се мятаха в истерия, трети се владееха, доколкото можеха. Но такъв като Борис Михайлович Готовчиц Настя не бе виждала. В това можеше да се закълне с ръка на сърцето.
Борис Готовчиц беше уплашен. И то уплашен толкова силно и толкова явно, че сякаш дори не изпитваше болка от загубата. Нито минута не седеше спокойно, постоянно сменяше позата си, кършеше пръсти, въртеше нещо в ръцете си, а погледът му бе насочен някъде навътре. Дори май почти не чуваше събеседниците си.
— Борис Михайлович, трупът на жена ви е бил открит на улица «Островитянов». Знаете ли какво е правила в този район?
— Не. Изобщо не знам къде е тази улица.
— В южния край на Москва, близо до станцията на метрото «Конково». Там има голям пазар за промишлени стоки.
— Не знам. Може да е купувала нещо…
— Сред вещите й не са открити никакви покупки, само дамската й чанта. Ваши познати или роднини да живеят на тази улица?
— Нали ви казах — не знам. Колко пъти ще ме питате, за бога!
— Толкова, колкото трябва! — неочаквано рязко каза Лесников.
Настя му хвърли укорителен поглед. Бива ли така? Съпругата на Готовчиц е убита, естествено е реакциите му да не са напълно адекватни. Когато човек е в такова състояние, трябва да му се прощават и простащина, и грубост, и глупост, и разсеяност. Мъжът обаче дори не забеляза острия тон на оперативния работник, толкова дълбоко бе потънал в мислите си.
— Моля ви, разкажете ни колкото може по-подробно за вчерашния ден. Къде бяхте, какво правихте вие и Юлия Николаевна? Къде ходихте, кой ви се обади по телефона, за какво си говорихте?
— Всичко беше, както обикновено. Станахме в седем и половина, закусихме, разговаряхме… Сега вече не помня за какво точно. Нищо особено. В десет аз започнах приема, а Юля работеше в своята стая, подготвяше материали за изказване в Думата. После обядвахме, горе-долу към два часа. В четири при мен пак дойде една пациентка за консултация. Когато тя си отиде, Юля вече я нямаше вкъщи. Повече не съм я виждал. Това е…
Готовчиц отново закърши ръце и се извърна настрани.
— По време на сутрешния прием някой да се е обаждал по телефона? — попита Настя.
— Не знам. В моя кабинет има телефон, но когато работя с пациент, задължително го изключвам, разбирате защо.
— Да, да, естествено — побърза да се съгласи тя. — А другият апарат?
— Имаме и в спалнята, и в кухнята. Но в приемните ми часове Юля ги наглася на минимална сила на звъненето, така че в кабинета да не прониква нито звук. Тя дори ходи из апартамента на пръсти. По време на разговора трябва да съществуваме само аз и пациентът. Двама души в целия свят, разбирате ли? Усещането, че наблизо има трети човек, много пречи. Не бива да ни влияят никакви странични шумове.
— Значи не знаете дали са търсили вас или жена ви по телефона между десет и два часа?
— Мен ме потърси някой… Вече не си спомням. Юля винаги си записваше какво трябва да ми предаде и след приемните часове всичко ми казваше.
— Значи вчера, докато сте обядвали, ви е казала кой ви е търсил — уточни Игор.
— Да, разбира се.
— А кой е търсил лично нея е премълчала?
— Не си спомням. Може би… Не съм я слушал много внимателно.
— Защо?
Въпросът беше най-обикновен, но психоаналитикът не отговори, само неопределено присви рамене.
— Докато обядвахте, Юлия Николаевна сподели ли ви какво ще прави следобед?
— Не, струва ми се… Не я слушах внимателно.
— Били сте угрижен, разтревожен от нещо?
— Аз ли? Не. Откъде ви хрумна?
— Значи за вас е нещо обичайно да не слушате, когато жена ви говори?
Въпросът на Лесников прозвуча грубо, но все пак ситуацията трябваше да се изясни. Може би в това семейство не всичко е било наред? И убийството на депутатката от Държавната дума не е политическо, а най-банално битово престъпление?
Готовчиц прониза Лесников с поглед, който изведнъж бе станал осмислен и остър.
— Не бих искал да мисля, че се опитвате да намекнете нещо. Ние вече сме се срещали с вас, Игор Валентинович, когато крадци претарашиха апартамента ми. Надявам се, че си го спомняте. Естествено самият факт на взлома ме безпокоеше, макар че нищо не беше изчезнало. Това много ме бе разтревожило.