— Защо си още тук толкова късно? — попита той, минавайки по коридора и без дори да погледне Настя.
— Тебе чакам — честно отговори тя.
— Защо?
— Трябва да си поговорим за Готовчиц. Нещо там не е наред. Между другото, Игорьок, ще ми се и да се посъветвам с теб. Гмиря иска да ме назначат в неговата бригада. Аз се опъвам, а Житената питка смята, че достатъчно съм се излежавала на сянка.
— И какво? — равнодушно попита той, продължавайки да крачи по коридора, без да я поглежда.
— Искам да те попитам: той много ли е неприятен?
— Кой, Гмиря ли? Не много. Ще го изтърпиш.
— Игор, не се шегувам. Работила съм с Гмиря по убийството на Алина Вазнис и тогава той ми се стори нормален човек. Но точно толкова добре си спомням, че на теб не ти хареса. Ти дори ми говореше, че му нямаш доверие. Та това искам да те питам — доколко сериозен беше, като ми го каза.
— Сериозен бях.
— Ти можеш ли да разговаряш като хората? — избухна Настя. — Защо цедиш думите през зъби, сякаш съм някоя от улицата, дето проси милостиня?
Лесников се спря насред коридора и я погледна с интерес.
— Ти май си се съживила? Проявяваш някакви емоции. Защото по-рано беше като варен чироз.
— Чирозът не е варен, а сушен — с усмивка възрази Настя.
— Знам. Но ако свариш хубавичко един чироз, ще стане нещо точно като теб. Ася, в цайтнот съм, така че ще ме извиниш.
Той отново закрачи бързо по коридора, но Настя не го остави на мира.
— Почакай, Игор, само две думи още, важно ми е!
— Добре, само че първо ще се обадя по телефона.
— Ела при мен — предложи тя, — моята колибка е по-близо, хем ще ти налея кафе, тъкмо съм включила бързовара.
Лесников мълчаливо кимна в движение и пое към вратата на кабинета й. Щом влезе, веднага грабна телефонната слушалка. Настя наливаше кафе и с половин ухо слушаше разговора, макар да разбираше, че това не е твърде прилично. Но трябваше да изпълни желанието на Гордеев, а Игор явно не бе предразположен към задушевни беседи, така че трябваше бързо да улови настроението му и да намери подход към него. От репликите му се разбра, че и поредният лекар, при когото са завели на консултация детето, не е могъл да каже нищо определено и е посъветвал да се обърнат към специалисти по заболявания на кръвта.
— Игор — каза тя, когато Лесников затвори, — може би трябва да отидеш при Житената питка?
— Защо?
— Да те смени в бригадата на Гмиря. Вземи си две седмици отпуск и се заеми с детето си, така ще е по-добре.
— За кого ще е по-добре? — сухо попита Игор.
— За всички. Най-вече — за жена ти и детето. А работата няма да пострада, и без това главата ти е заета с други неща.
— И за Гмиря ли ще е по-добре?
Настя потрепери. Откъде е узнал, че следователят е помолил да го махнат от бригадата? Или не е научил, а просто е почувствал неприязънта му, желанието му да се отърве от него?
— Защо толкова си се настървил срещу Гмиря? — колкото може по-миролюбиво попита тя. — Нали току-що ми спомена, че не е много неприятен. Каза, че дори аз ще го изтърпя. Пий си кафето, ще изстине.
Лесников мълчаливо взе чашата, отпи няколко глътки, после я остави на бюрото и извади от джоба си сгънат на две лист хартия.
— Ето, прочети.
— Какво е това?
— Прочети го първо.
Настя разгъна листа. Два реда, отпечатани на обикновен матричен принтер:
«Твоят следовател отдавна е купен. Ако искаш да разкриеш убийството на депутата, не вярвай на нито една негова дума.»
Тя грижливо сгъна листа и го остави на бюрото.
— Кога го получи?
— Преди една седмица.
— И си мълчал досега. Ти какво, да не си полудял? Защо не докладва на Житената питка?
— Защото не обичам анонимни писма. Преди да хукне при началството, човек трябва да се вслуша в себе си и да разбере: вярва ли на това анонимно послание или не. И после — какъв смисъл има да ходя при Житената питка? Всичко е закономерно — някой е убил депутатката Готовчиц и иска престъплението да не се разкрие, а друг — точно обратното. Ако Гмиря е купен, и да отида при шефа, това няма да изясни нещата. Никой не отстранява следователи заради анонимни писма. А ако е клевета, Борис Виталиевич незаслужено ще си има неприятности.
— Как попадна при теб тази прелест?
— Жена ми го извадила заедно с вестниците от пощенската ни кутия, дори не беше в плик.
— Може би не е за теб? — за всеки случай отчаяно попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че писмото е било адресирано именно до Игор. Глупаво би било да се надява някой от съседния апартамент или дори от съседния блок също да работи в милицията и да се занимава с убийството на друг депутат, а писмото да е пуснато в кутията по погрешка. Никой не разследваше друго политическо убийство — Настя знаеше това със сигурност. Подобни престъпления винаги са контролирани отблизо и не е възможно на «Петровка» да не са наясно дори за едно от тях.