Гарсониерата се видя на Настя неочаквано пуста, студена и самотна. Болката в душата й, тази смазваща, тъпа болка, която толкова време я бе карала да се стреми към мълчание и уединение, я бе отпуснала, сякаш заедно с Дима Захаров бяха убили и нея. И сега на Настя й се искаше да бъде с Льоша — толкова топъл, близък и надежден. «Ами ако не се върне? — мерна й се безумната мисъл. — Ако изобщо никога не се върне? След като поживя с мен две години, може и да е разбрал, че не е търсил това. Докато бяхме поотделно и се виждахме веднъж в седмицата, всичко беше различно — така поддържахме отношенията си цели двайсет години. Господи, просто не ми се вярва, че толкова отдавна сме заедно! От девети клас. Когато се запознахме, аз бях на петнайсет, а сега съм вече на трийсет и седем. Искам той да се върне. Чувствам се зле без него. Днес е втората годишнина от сватбата ни. Такава съм си, сетих се за това едва сега. Интересно — дали и Льошка е забравил, или помни и ми се сърди, задето не го поздравих?»
Докато режеше хляба, за да си направи сандвич, тя си мислеше, че ей сега ще се обади на Алексей в Жуковски. Няма да го моли да се върне, просто ще попита как е баща му. «Каква детинщина! — укори се ядосано, докато слагаше върху хляба дебело парче телешки салам и го мажеше отгоре с топено сирене. — Ще ти се обадя, но уж не на теб, тоест на теб, но уж за да попитам за баща ти, защото уж сме скарани. Любопитно се изразявам с това «уж», младежите под трийсет години напоследък го повтарят на всяка трета дума… Откъде ли се взе?»
Тя остави на масата готовия сандвич и вдигна телефонната слушалка.
— Льошик, аз съм. Как е татко?
— Благодаря, зле е — кратко отговори мъжът й. — А ти как си?
— И аз съм зле — призна Настя. — Но сигурно съм по-добре от баща ти. Какво му е?
— Три дни ли ти трябваха, за да се заинтересуваш от това? — попита Чистяков. — Добре, няма да издребняваме. Вчера го взеха в болницата, мама ще пренощува там. Ако до сутринта състоянието му не се влоши, ще го оперират.
— Мога ли да помогна? Възложи ми нещо и ще го направя. Льош, не ми се сърди, аз съм чудовищна глупачка, но вече всичко разбрах. Искаш ли да дойда?
— Каква ли полза от теб? — засмя се той. — Ти дори една супа не можеш да сготвиш.
— Мога да постоя в болницата, за да си починете с мама. Мога да намеря лекарства, дори най-дефицитните. Льошенка, не ме отблъсквай, нали винаги си можел да ми прощаваш?
— Абе какво общо има това, Ася? — с досада отговори той. — Не ти се сърдя, имам си други проблеми. Ако искаш, ела, но не се налага, ние се справяме прекрасно.
— Ще дойда! — решително каза тя. — Ще ми звъннеш ли утре, когато стане ясно за операцията?
— Добре, ще ти се обадя. Ти поздрави ли Саша и Дашенка или пак забрави?
Ах, господи, ами да, забрави за брат си! Нали сватбите им се състояха в един ден, направиха го нарочно, така че и Саша и Даша имаха днес годишнина.
— Ясно — констатира Алексей, изтълкувал правилно паузата, — значи си забравила. Обади им се, докато още не е станало много късно, вкъщи са си, преди половин час говорих с тях.
— Извинявай, Льошенка, съвсем съм изкуфяла — измънка тя. — Поздравявам те, слънчице. Или смяташ, че вече няма за какво?
— Не говори глупости. Много те обичам. Но да обичаш човека и да живееш с него не е едно и също и ти разбираш това по-добре от мен.
— Не искаш ли вече да живееш с мен?
— Ти не искаш. Или не можеш.
— Мога да живея с теб. И искам. Моля ти се, върни се, когато с татко всичко се оправи. Ще си дойдеш ли?
— Къде ще вървя! — засмя се Чистяков. — Но не гарантирам, че ще е скоро.
— Ще почакам. Ти само ми обещай.
— Добре, лягай си сега, късно е вече. И не забравяй да се обадиш на Саша.
Разбира се, че ще се обади. Ще поздрави брат си и очарователната му съпруга Дашенка, ще изяде простичкия си сандвич, ще вземе душ и ще си легне. Не може да се каже, че в живота всичко е прекрасно, но проблемите и неприятностите са нещо обичайно и нормално. Льошка ще се върне — това е най-важното! А всичко останало може да се подрежда около него. В този живот човек трябва да умее да отделя главното от второстепенното, в това се състои истинската мъдрост. Защо ли тя идва при хората толкова късно, когато вече са направени всички възможни и невъзможни грешки и глупости?