Владислав Стасов вече беше вечерял, след като се прибра от работа, и се канеше да полегне на дивана пред телевизора, когато се обади първата му съпруга, Маргарита. Той поговори с нея и започна бързо да се облича.
— Какво се е случило? — разтревожено попита Татяна, наблюдавайки как мъжът й припряно се приготвя за излизане.
— Лилка нещо се глези. Лежала с лице към стената и плачела, а защо — не искала да каже. Рига вече три часа се чудела какво да направи. Ще отида при тях.
— Разбира се — кимна Татяна, — върви.
Десетгодишната Лиля, дъщеря на Стасов от първия му брак, беше спокойно и умно момиченце, което най-много от всичко на света обичаше да чете, и то безразборно. И почти никога не плачеше. Истерия, продължаваща три часа (естествено, ако Маргарита не преувеличаваше, както винаги), беше толкова нехарактерна за нея, че имаше от какво да се притесни човек.
Опитът от следствената работа подсказваше на Татяна, че може да става дума за най-неприятното: някой сексуален маниак е уплашил детето, а то се стеснява да се оплаче на възрастните. Такива неща се случваха много по-често, отколкото хората си мислеха. И при едно неправилно поведение на родителите последствията можеха да бъдат ужасни — осакатена психика и съсипан личен живот. И самият Стасов бе виждал такива случаи. Татяна знаеше, че преди година и половина двамата с Настя Каменская се занимаваха с разкриването на убийството на известната киноактриса Алина Вазнис, целият живот на която бил разбит заради един такъв изрод, развращаващ малки момиченца, които не могат да споделят страховете си с възрастните.
След като изпрати мъжа си, тя си легна с книга в ръце, но мислите й постоянно кривваха от текста към служебните проблеми, макар че с тях би трябвало да е приключила. Вече не беше нужно да ходи на работа, можеше да се отпусне. И въпреки това в главата й постоянно изскачаха някакви съображения по повод убийството на магьосницата Инеса.
Стасов се прибра към два часа, разстроен и ядосан.
— Ти защо не спиш? — попита той, като видя, че Татяна още лежи с книгата в ръце.
— Чакам те. Какво става с Лиля?
— Абе някакви идиотщини! — ядосано се тросна той, събличайки през главата си пуловера заедно с фланелката. — Втълпила си е, че след като се роди нашето дете, ще престана да я обичам. Откъде в главичката й се пръкват такива глупости? Та тя е разумно момиче, толкова много е чела, а и колко бързаше да ни ожени с теб, спомняш ли си?
— Разбира се — усмихна се Татяна, — държеше се като професионална сватовница, не спираше да ни набива в главите, че възрастните хора трябва да живеят в брак.
— Именно, именно, а сега се е запритеснявала, че ще обичам новото дете, а нея ще забравя. Колко само й обяснявах и я уговарях, и й обещавах, ако знаеш! Престана да плаче, но май все пак не ми повярва и не се успокои. И Ритка налива масло в огъня, тя пък съвсем няма ум в главата.
Стасов се настани в леглото, придърпа одеялото и затвори очи.
— Хайде, Танюша, гаси лампата, да спим. Утре ще му мислим.
След няколко минути се чу равномерното му дишане — Владислав заспиваше бързо дори когато беше развълнуван или разтревожен. А Татяна се въртя още дълго, инстинктивно поставяше ръка на корема си и си мислеше дали ще е вредно за малкото, ако тя не си стои постоянно вкъщи. Вече заспивайки, все пак стигна до извода, че няма да е вредно. Казват, че ходенето с умерено темпо било полезно за бременните.
На сутринта, още щом вратата се затвори след тръгналия за работа Стасов, Ирочка заяви:
— Таня, аз сготвих — и за обед, и за вечеря. Ще се справиш ли без мен?
— Ще се справя, голяма работа! — засмя се Татяна. — Ами ти ще излизаш ли?
— Да — кратко отговори Ирина.
Тя съблече пеньоарчето си и разпечата плик с нов чорапогащник.
— Кога ще се прибереш?
— Късно вечерта. Само погледни, този чорапогащник не е ли прекалено тъмен за бял костюм?
Татяна внимателно огледа стройните крака на зълва си, обути в тънката материя.
— Мисля, че става. Я доближи полата.
Ира извади от гардероба дълга елегантна пола от тънка снежнобяла кожа и я допря до себе си.
— Става — кимна Татяна. — И с кого смяташ да прекараш деня? С новия си кавалер ли?