— Е, не е чак толкова нов, познаваме се вече от цяла седмица.
— Да, това е страшно много време! — поклати глава Татяна. — Чудя се как ли още не ти е омръзнал?
— И аз не знам — шеговито въздъхна Ира. — Как мислиш, това зелено шалче ще отива ли на белия костюм? Или по-добре да взема яркорозовото?
— Ирка, стига си ме занимавала с глупости, вземи което и да е.
Докато Ира сновеше насам-натам, приготвяйки се за среща, Татяна тихо седеше до кухненската маса, за да не пречи на този толкова отговорен процес. Зълва й изхвърча навън, като за довиждане я целуна по бузата и й даде последни указания за обеда и вечерята. Тогава Татяна започна също да се приготвя за излизане. Не беше съвсем наясно какво я кара да тръгне, но постоянно изпитваше неловкост заради зле проведеното следствие по делото за убийството на Ина Пашкова. Трябваше да направи нещо по този въпрос, но наистина не знаеше какво точно.
Когато излезе, тя с удоволствие измина с бавни крачки разстоянието до метрото, макар че то никак не беше близо. Вечният проблем на новите комплекси — отдалечеността от всякакъв транспорт — днес не дразнеше Татяна. Тя се радваше на слънцето, на топлия пролетен ден. А и Ирочка най-сетне си бе намерила кавалер и личният й живот бе започнал да се урежда. Обстоятелството, че младата жена изцяло се бе посветила на домакинстване у снаха си и в чуждия град нямаше нито ухажори, нито приятелки, караше Татяна да се чувства неловко.
Тя стигна до станция «Лубянка» и тръгна по «Мясницкая» към Садовое колцо. Ето я и сградата, където бе живяла, бе приемала клиенти и бе убита магьосницата Инеса, тоест Ина Пашкова. На вратата имаше метална плоча с бутони, бивш домофон, но отдавна повреден. Татяна не бе съвсем наясно защо е дошла тук. Влезе във входа и започна да разглежда напосоки пощенските кутии, докато очите й се спряха на залепена с тиксо върху стената обява, написана на ръка: Който си е загубил ключовете, да се обади в ап. 14.
«Ето, в този апартамент ще отида — помисли си тя. — Щом човекът не само е вдигнал търкалящи се на пода ключове, но и се е потрудил да окачи обява, вместо да ги захвърли край пощенските кутии, значи с него може да се върши работа. Той не е толкова равнодушен към околните, каквито са повечето от нас, градските жители, и следователно има надежда да знае нещо за съседите си.»
Вратата на апартамент №14 отвори възрастна жена с добродушно обло лице. До Татяна долитаха звънливи детски гласове, очевидно стопанката беше баба, която се грижи за малките си внуци.
— Кого търсите? — мнително се смръщи жената.
— Аз за ключовете…
— Най-сетне! Защото откога стоят при мен, а никой не ги търси. Ето ги. — Жената се усмихна и й подаде два ключа, закачени на ключодържател. — Вашите ли са?
— Извинете — каза Татяна, докато ги вземаше, — не се изразих съвсем точно. Ключовете наистина ме интересуват, но не са мои.
— Така значи! — Жената моментално доби строг вид. — Я ги върнете! Дайте ги, дайте ги, няма какво да ме гледате. Обикалят тука разни, а после току чуеш, че обрали нечий апартамент. Наглед такава прилична жена, а и тя тръгнала… Как не ви е срам! Веднага ми дайте ключовете, че ще се обадя в милицията!
— Не е нужно, самата аз съм от милицията. Ето удостоверението ми. Занимавам се с убийството на вашата съседка.
Жената уплашено отстъпи в антрето и допря длан до устата си.
— Ох, извинявайте, за бога! Какви ги приказвам и аз, дъртата. Нали не се обидихте?
— Не, моля ви. Ако всички бяха толкова бдителни като вас, ние щяхме да имаме по-малко работа. Как се казвате?
— Полина Петровна.
— А аз съм Татяна Григориевна. Полина Петровна, може ли да поговорим?
— Разбира се, разбира се, влезте, моля. Какво, още ли не е разкрито убийството?
— За съжаление — не.
Татяна последва домакинята в просторен хол. Апартаментът на Полина Петровна беше същият като на Инеса — двустаен, но много по-голям. Две четири-пет годишни деца с викове и пищене се гонеха около кръглата маса в центъра. Отначало на Татяна й се стори, че има халюцинация, но после се сети, че момченцата са близнаци, и то абсолютно еднакво облечени.
— Витя, Вова, хайде бързо в кухнята, там съм ви приготвила бисквитите и млякото. И не крещете! Трябва да си поговорим с леличката! — изкомандва децата Полина Петровна.
Момченцата веднага послушно млъкнаха и изчезнаха от стаята.
— Чудесно се справяте с тях — каза Татяна. — Рядко се случва внуци да послушат баба си от първата дума.
— Ами те са ми правнуци! — Възрастната жена се усмихна щастливо. — Слушат ме тъкмо защото навремето съм тренирала с внуците. Защото те, както става при всички баби, растяха разглезени, но аз запомних грешките си. И с правнуците вече си приказваме по друг начин. Всъщност те са си добрички, слушат и родителите си, не само мен. Нали знаете пословицата: първото дете е последната кукла, а първият внук е първото дете. Та и с мен е така. Докато отглеждах децата си, на нищо не се научих, бях млада и глупава. Чак когато се родиха внуците, започнах да ги възпитавам, но нали разбирате — неправилно. От първия път нищо не се получава. А когато се родиха правнуците, вече имах и опит, и ум се беше понатрупал повечко. Ама седнете, сигурно ви е тежко да стоите права. В кой месец сте?