— Скоро ще станат седем.
— И защо още работите — започна да въздиша домакинята, — защо не се щадите? Поне работата ви да беше приятна и лека, а то — с убийци и крадци. Не ви ли е страх?
— Не — честно призна Татяна. — Но е неприятно. В това отношение сте права — работата ми не е занимание за бъдещи майки. Но какво да се прави… Полина Петровна, вие познавахте ли Ина?
— Че кой не я познаваше? Целият блок! Как иначе, нали беше магьосница, много народ се извървяваше при нея.
— А вие?
— Не, опазил ме господ! — Полина Петровна размаха ръце, сякаш да се защити от нечиста сила.
— Защо? Не вярвате ли в магии?
— Не вярвам! — твърдо заяви домакинята. — Аз, Татяна Григориевна, съм отраснала в семейство на убедени комунисти, никога не съм ходила на черква и не съм вярвала в бог. А щом няма бог, според мен няма и дявол. Не вярвам аз в тези приказки. В комунизма вярвах свято, а в магиите — не. Да не би пък вие да вярвате?
— Не, не — засмя се Татяна, — и аз не вярвам. Но нали самата вие ми казахте, че при Инеса се извървявал много народ, не може всички тези хора да не са прави. Възможно е все пак да има нещо. Може би не магия, а нещо друго. А вие влизали ли сте у Инеса?
— Само веднъж, когато още не знаех с какво се занимава. Отбих се по съседски, когато Инеса току-що се беше нанесла. Тогава целият вход се бяхме наканили да си сложим домофон, та по стълбището да не се разкарват разни съмнителни хора, и аз се отбих да й кажа, че трябва да ми даде парите за своя дял. Тя ги даде, но не ме покани, а и аз не се натрапвах.
— И повече не сте влизали?
— Не.
— Как ви се стори, уютно ли беше в апартамента й?
— Ха, какъв ти уют! Багажът беше просто струпан вътре. Нали ви казвам — тя току-що се беше нанесла. Не беше общителна, срещнеш ли я по стълбището или пред входа, никога не поздравяваше, погледне те така, сякаш вижда през тебе, и си продължава по пътя.
«Вижда през тебе.» Сега Татяна си спомни отчета на оперативните работници за обиколката им по апартаментите във входа, където бе живяла Пашкова. Стопанката на апартамент номер 14 не каза нищо ново в сравнение с другите разпитвани, но употреби този израз: вижда през тебе. Всички обитатели на сградата са знаели, че съседката им Инеса нарича себе си магьосница, но не са ползвали услугите й и не са се сближавали с нея. Всъщност познавали са я само по физиономия, а някои — и по име. Никой не е имал общи познати с нея, никой не й е гостувал.
— Полина Петровна, къде намерихте тези ключове? — попита Татяна.
— А, ключовете ли? — учудено попита домакинята, не разбрала от какво е предизвикан този толкова постоянен интерес към тях. — Между другото дайте ми ги, щом не са ваши. Може собственикът им да си ги потърси.
— Няма да си ги потърси. Та къде казвате, че ги намерихте?
— Ами търкаляха се пред входа. Разбирате ли, сигурно са ги изпуснали, когато още имаше сняг, а после той се стопи и аз ги видях. Кални, мокри едни такива… Само дето никой не идва да си ги вземе. Аз окачих обява и в съседните блокове, мислех, че собственикът може и да не живее в нашия, а да ги е загубил, когато е минавал покрай него. А вие защо мислите, че никой няма да ги потърси?
— Защото това са ключовете на Инеса.
— Боже, сериозно ли! — Върху лицето на Полина Петровна се изписа смесица от ужас и отвращение, сякаш самото докосване до ключовете на убитата жена беше все едно допир до нейния окървавен труп. — Ох, господи — занарежда тя, — ами че аз съм държала вкъщи вещ на покойната магьосница! Ох, майчице! Дано не ни се случи нещо лошо.
На Татяна й стана смешно. Току-що тази чудесна добродушна жена твърдо говореше за своя непоклатим атеизъм и неверие в каквито и да било тайнствени сили, а се уплаши като дете, щом чу, че ключовете са на магьосницата.
— Няма да се случи нищо лошо, Полина Петровна, не се тревожете. Та вие не сте знаели, че са нейни — успокои я Татяна. — А щом аз ги взема, всичко ще бъде наред. Кажете ми кога по-точно ги намерихте.