— Ами около… — Полина Петровна сбърчи чело и се замисли. — Някъде в началото на април беше. Да, в началото на април, снегът тъкмо се топеше.
През април… Ясно е защо оперативните работници не са знаели нищо за това. Обиколката на апартаментите е била извършена веднага след откриването на трупа на Инеса, а това е станало малко по-рано, преди да се стопи снегът.
— Ще можете ли да ми покажете къде точно ги открихте?
— Разбира се, спомням си. Още с излизането от входа, вдясно, до коша за смет. Не, наистина по-добре да ви покажа. Витя, Вова! — извика тя.
На вратата тутакси се появиха две муцунки, оплескани до ушите с шоколад, с който вероятно бяха облени бисквитите.
— Какво, бабо? — попитаха хорово близнаците.
— Сега ще изляза с леличката точно за десет минути. Няма да се плашите и никакви лудории! Имате ли въпроси?
— Не-е! — пак така хорово отговориха хлапетата.
Полина Петровна си наметна шал и отвори входната врата.
— Да вървим! — каза тя на Татяна.
Слязоха долу. Когато излезе от входа, старата жена се насочи надясно и след около три метра спря.
— Ето тук имахме кофа за боклук, ама някой я е махнал. На кого попречи? Откакто живея в този блок, винаги е била тук, а сега, като започнаха да гиздят Москва за юбилея, изчезна. Според мен трябваше да е обратното: щом ще я гиздят, през десетина метра трябва да има кофи за боклук, нали така? Тъй че всеки, който трябва да хвърли нещо, веднага да види къде. Защото така какво излиза? Хлапета си изяли сладоледа — в джоба ли да си пъхнат опаковката? Естествено, че ще я запокитят направо на тротоара, защото няма къде другаде. А после се чудим защо градът ни е мръсен.
— И кога са махнали кофата? — попита Татяна, разглеждайки мястото, което й показа Полина Петровна.
— Ами някъде преди две седмици май. Когато намерих ключовете, си беше тук.
— Добре, Полина Петровна, благодаря ви. Вие се прибирайте, че малките останаха без надзор, дано не направят някоя беля.
— Тези ли? — засмя се жената. — Абсурд! Виж, внуците — да, друго нещо беше, не можех да ги оставя дори за минута, непременно щяха да счупят нещо. А тези са ми школувани, разрешавам им да тичат и да лудуват колкото искат, но прекрасно са запомнили: щом баба Поля е казала, че не бива да се прави нещо — значи не бива. Няма да посмеят и да гъкнат. Докато отглеждах внуците, разбрах най-важното правило.
— И какво е то? — с интерес попита Татяна. Тази жена все повече й харесваше.
— Още от бебе детето трябва да се приучва, че съществуват думите може и не може. И тези думи са святи. Щом е казано, че може да играят и да вдигат шум — нека играят колкото си щат, да тичат, нищо няма да им кажа. Но рекла ли съм не може, значи край — никакви отстъпки и изключения! Щом не трябва да се сяда на масата с немити ръце, значи се отнася за всички — и за родителите им, и за бабите и дядовците, и за мен, прабабата. Види ли детето поне веднъж, че за другите не може, а за някого може — край, смятай работата за пропаднала. То никога повече няма да те послуша.
След като се сбогува с Полина Петровна, Татяна пое към метрото, обмисляйки случилото се. Тя позна веднага ключовете на Пашкова, дори не й беше нужно да ходи до апартамента, за да провери стават ли на бравата. Ключовете бяха особени: Инеса имаше две стоманени врати със сигурни брави италианско производство. И двете били заключени автоматично, когато по сигнал от съседите там пристигнала милицията. По-точно — били затръшнати. На убиеца не са му трябвали ключове, за да затвори вратите след себе си. Но са му били нужни, за да влезе в апартамента.
Не, тук нещо не се връзва… По някакъв хитър начин убиецът успява да направи копия на ключовете на Пашкова, за да проникне безпрепятствено в апартамента, с цел да убие стопанката. Или да я обере например, но поради непредвиденото присъствие на Инеса в дома й, кражбата се е превърнала в бандитско нападение и убийство. Да допуснем, че е било така. В такъв случай обаче дали престъпникът е щял да окачи тези ключове на ключодържател? Едва ли. Това е пълна глупост.
Друг вариант. Престъпникът прониква в апартамента, изтезава и убива стопанката, а на тръгване взема втория комплект нейни ключове, които изхвърля още с излизането от блока. А защо изобщо ги е взел? И тук нещо не се връзва…
Трети вариант. Престъпникът не е имал ключове, самата Пашкова го е пуснала да влезе. По-нататък — като при вариант номер две: взема втория комплект ключове и ги изхвърля. Но защо?
Точно такъв комплект е имало в антрето на полицата до входната врата. Разликата е била само, че ключодържателят е бил друг, а е имало и ключе от пощенската кутия. Така че първият, основен комплект ключове е бил именно намереният в апартамента. Пак там, на същата полица, са били и ключовете от колата на Инеса и от гаража, тоест това е било обичайното място за ключовете, които Пашкова е използвала постоянно.