Но каква е тази история с втория комплект ключове? Кой ги е взел и защо ги е изхвърлил?
16.
Не, все пак животът е чудесен! Дявол да го вземе, той е прекрасен и удивителен, особено когато знаеш, че няма всеки момент да умреш. Дори започнах да се отнасям по-толерантно към Вика. Тя май се поободри, когато разбра, че може да получи желаното, без да цапа ръцете си с кръв. Във всеки случай сега тя се държи с мен много по-дружелюбно и вече не повтаря през пет минути, че съм откачил.
— Къде ще живееш? — пита ме тя всеки ден, сякаш може да й дам отговор, различен от предната вечер.
— Не се тревожи за мен, няма да остана на улицата — отговарям й всеки път.
— При нея ли ще се преместиш? — пита тя отново, имайки предвид измислената жена, която уж чака дете от мен и заради която се разведох.
— Може би — отговарям уклончиво.
— И твърдо си решил да оставиш всичко на мен и да не делим имуществото?
— Да, да, да! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също, та накрая да ме разбереш!
— Сигурно не е много достойно да те издържа новата ти жена — да живееш у нея и да харчиш нейните пари — замислено казва Вика.
Това ме вбесява. Ами нейното гадже как ще постъпи, ако мога да знам? Достойно, така ли? По какво се различава той от мен, а? И оня иска да се нанесе във Викиното (а и мое) жилище, да кара нейната (а и моя) кола и да харчи парите, които спечелих аз през последните две години. Какво ми се прави тя на вода ненапита, а?
Но избухвам само вътрешно, а негодуванието ми веднага угасва под буйните струи радост, че съм жив и няма да умра в най-близко време. Толкова съм щастлив, че съм готов да прощавам на всички. Дори съм благодарен на Вика, задето не ме пита: кога най-сетне ще се изнеса и ще я оставя да се чука на воля с нейния селски Ромео. Тя проявява чудеса от тактичност и с нито една дума или жест не ми намеква, че няма търпение да се освободи от мен. Аз все още нямам къде да отида, Лутов каза, че ще ме приемат в центъра едва когато приключа въпроса с попечителството над майка ми и напусна телевизията. На Вика обясних нещо заплетено — имам временни затруднения, защото в момента при любимата ми гостуват многобройни роднини и просто няма място за мен. Вика прие това като нещо нормално, кимна мълчаливо и не зададе повече въпроси. Нещо повече — тя продължи да ми готви и да мие съдовете, покорна и сговорчива като Пепеляшка. Има си хас, едва не ме затри заради неземната си страст, та вече сигурно я гризе съвестта. Нищо, нека се поизмъчва. Аз малко ли се мъчих, сега е неин ред.
Лутов ми помага по-бързо да оформим документите за попечителството над майка ми. Всъщност неговата помощ се заключава само в това, че не чакам ред, а нещата се вършат бързо. Всичко останало върви по законния път, защото основанията за признаването на майка ми за недееспособна са очевидни за всички. Вярно, една педантична чиновничка ми каза с кисела усмивка:
— Значи искате да продадете апартамента на майка си, а нея да настаните в дом за инвалиди?
— Откъде ви хрумна това? Просто трябва да й осигуря добри грижи. Тя ще живее в своя апартамент, но аз ще имам право да се разпореждам с него, за да заинтересовам хората, които ще се грижат за нея.
Чиновничката май не ми повярва, но това изобщо не ме вълнуваше. Да си мисли каквото ще! Нали аз наистина не възнамерявам да оставя майка си без покрив над главата! Искам само ръцете ми да бъдат развързани, за да мога да живея там, където ми харесва, да пътувам, когато ми се налага, и да се занимавам с това, което ми е по сърце. И то без да се сещам на всеки три минути, че трябва поне през ден да посещавам лудата старица.
Продуцентската фирма, която правеше програмата «Лице без грим» и още няколко други, изрази съжалението си по повод скорошното ми напускане и вече търси човек, който да стане водещ на «Лицето». Честно казано, тази програма ми е опротивяла до смърт. И по-рано се чувствах неловко, когато Витя Андреев нагло скубеше спонсорите и покровителите на нашите гости, но получаваните в резултат на това суми бяха толкова големи, че неловкостта бързо изчезваше. Витя беше чевръст човек и не се гнусеше от нищо, включително от шантаж. Нямам и представа откъде ли се сдобиваше с информацията, с помощта на която измъкваше пари от хората. А сега, когато се налага да унижавам гостите си, за да направя предаването скандално и да го продавам по-скъпо, ми е адски криво. Особено неприятен спомен ми остана след интервюто с писателката Томилина. Всъщност натежа ми на душата не веднага, а след като прочетох във вестника статията за предаването. Защото това, което стана в него, беше продължение на нашия разговор при запознанството ни. Аз я бях провокирал и тя ми отвръщаше, без изобщо да се сети, че хората, които не бяха чули началото на разговора, ще я разберат превратно. И ето че тая чевръста журналистка Хайкина е изтълкувала думите на Томилина точно така — преобърнала е всичко с главата надолу, изопачила го е. Държах се некоректно с гостенката и тя ме поставяше на мястото ми, което именно си бях заслужил. Как може от това да се прави изводът, че Томилина поучава всички? Първо, не всички, а само мен, Александър Уланов, и второ, репликите й бяха справедливи и правилни, а моите въпроси — изключително глупави и нетактични. Щеше да е по-разбираемо, ако Хайкина критикуваше само мен в материала си — в смисъл че Уланов доста време си разиграва коня, но накрая си намери майстора и публично го осмяха. Това поне щеше да е справедливо, защото самият аз точно така възприех ситуацията. Но онова, което бе написала Хайкина, беше чудовищно с глупостта и неприличния си тон. Вярно, че се заяждаше и с мен, и с предаването, пишеше, че съм изразходвал всичките си интелектуални запаси, но Томилина пък за какво си изпати? Нима само заради онова, дето каза за екранизацията? Но за него я беше помолил Дороган, той и мен предупреди. Всъщност точно за тези нейни думи той ми плати. На мен, а не на нея. Така че горката писателка пострада без вина.