Сега пред Настя седеше съвсем друг човек — овладян и сериозен. Гледай ти, дори си спомни малкото и бащиното име на Лесников, макар Настя да знаеше със сигурност, че този път Игор не ги бе споменал. Представи се просто като капитан Лесников, а тя — като майор Каменская.
— Съпругата ви също ли беше разтревожена от този взлом? — попита Настя.
— Да. — Изрече го твърдо, но кой знае защо, не звучеше убедително.
— Има ли в апартамента книжа или документи, принадлежащи на Юлия Николаевна?
— Естествено.
— Моля да ни ги покажете.
Готовчиц рязко се надигна от фотьойла. Едва сега Настя обърна внимание на външността му: красив снажен мъж, малко над четирийсет, с гъста, добре подстригана коса и едри черти на лицето. Но нервността, кой знае защо, го правеше дребнав и суетлив. Нещо повече — Настя трябваше да се насилва, за да не го вижда плешив. «Гледай ти чудеса! — позасмя се вътрешно тя. — Има актьори, дето биха дали половината си живот, за да умеят по своя воля да създават образ, който няма нищо общо с действителността. Странно как вътрешното състояние може да влияе на възприемането на външността! Никога не бих повярвала, ако не виждах това с очите си.»
— Тук ли да ги донеса или ще ги видите на място?
— Ще ги видим на място, там, където се намират — отговори Игор.
Книжата на покойната бяха в хола, в библиотечните секции. Готовчиц мълчаливо ги извади и ги сложи на дивана.
— Моля, разгледайте ги.
— А къде обикновено работеше Юлия Николаевна, когато си беше вкъщи? — попита Игор.
— Различно. Ако имах прием, тя се оттегляше в спалнята, за да е по-далеч от кабинета, нали вече ви обясних…
— Да, да — бързо кимна Лесников. — А по друго време?
— Тук, в хола, или в кухнята.
— Значи в спалнята и кухнята също може да има книжа?
— Може би. Да проверя ли?
— Ако обичате.
Борис Михайлович излезе и ги остави сами.
— Ти какво, да не смяташ да преглеждаш всичко това тук? — недоверчиво попита Лесников.
— Не, разбира се, ще ги вземем. Но първичният оглед трябва да се направи в присъствието на стопанина. Може да имаме нужда от някои пояснения. Защо да го тормозим после по телефона!
— Направо си откачила! — ядоса се той. — Ами че тук има работа за два дни.
— Не преувеличавай. — Настя се намръщи и взе тънка пластмасова папка. — Сега бързо ще ги сортираме по приблизителен принцип и си тръгваме. Или ти бързаш?
— Детето ми е болно, жена ми съвсем се измъчи, няколко нощи не е спала. Помоли ме поне веднъж да се прибера по-рано, за да си почине.
— Върви си тогава, аз ще се справя сама. Наистина, Игорьок, тръгвай си, да се надяваме, че уважаемият психоаналитик няма да ме изяде.
— Ами я си представи, че той… Така де… жена си… А? Не те ли е страх да останеш насаме с убиец?
— О, моля ти се! — възкликна Настя. — Първо, много пъти ми се е случвало подобно нещо и още съм читава. И второ, ако убиецът е той, определено не я е затрил заради съдържанието на тези книжа. Докато се ровя в документите на жена му, аз не съм опасна за него, защото отработвам неправилна версия. Така че психоаналитикът ще ми бъде пръв приятел и верен помощник в тази работа.
Лесников погледна часовника си.
— Стана седем и половина. Наистина ли няма да ми се сърдиш, ако си тръгна?
— Тръгвай, утре ще се видим.
От кухнята се дочуваше шум от местене на столове, тропаха вратичките на стенните шкафове.
— Иди да погледнеш какво тършува там — шепнешком помоли Настя.
Игор бързо излезе от стаята. Наистина не биваше да оставят домакина сам. Знае ли човек дали ще им предостави всички книжа на жена си! А може би иска да скрие нещо?
Разнесе се трясък от падащ стол и Настя уплашено изтича в кухнята. На пода се търкаляха папки, отделни листове и една съборена табуретка, а стопанинът на жилището стоеше мълком, отпуснал ръце, и сякаш не разбираше какво става.
— Ще ви помогна. — Настя се наведе и започна да събира книжата. — Върви, Игор, ние сами ще се справим.
Борис Михайлович застана на колене до нея, но не вдигна нито една хартийка от пода. Просто наблюдаваше Настя в очакване тя да събере всичко. И дори не трепна, когато Лесников затръшна вратата.
— Извинете, Борис Михайлович, разбирам, че моят разпит ви се струва неуместен сега. И изобщо присъствието ми ви притеснява. Но ние трябва да разкрием престъплението, а вие — за съжаление — да изтърпите вмешателството ни в живота ви още известно време. — Каза го колкото можа по-меко.