— И какви действия очакваш от мен, ако ми позволиш да попитам? — поинтересувах се насмешливо и отново се изтегнах на дивана. — Между другото откъде знаеш, че не съществува никаква Хайкина?
— Разпитах. Сигурно си забравил, че заедно учихме във факултета по журналистика и сред вестникарите имам не по-малко познати от теб. В редакцията на въпросния вестник няма журналистка с такова име. Нещо повече — това не е добре известен псевдоним. Много често журналистите пускат материали по даден проблем под истинското си име, а по други проблеми или в други издания публикуват под псевдоними, но по принцип това не е кой знае каква тайна и обикновено всички от гилдията са наясно чий е псевдонимът. А в случая с Хайкина никой нищо не знае. Или знаят, но не ми казват. И това означава, че тая работа не е чиста.
Не можех да не се съглася с нея. Журналистите обожават да се фукат, че са посмели да посегнат на еди-кого си, и не крият авторството си на скандални материали, напротив, всячески го подчертават: виждате ли колко съм смел, безстрашен и принципен, ей ме на! Ако пък някой усърдно крие името си, тогава вече мирише на поръчка, и то добре платена.
На Вика й омръзна да стои над мен в позата на оскърбена девица, та приседна в края на дивана до мен, обгърна с ръце коленете си и тежко въздъхна. През прозрачната тъкан на блузката й се виждаше, че презрамката на сутиена й се е свлякла от рамото и от това Вика, която ми изневеряваше с провинциален красавец, ми изглеждаше още по-противна. Едва понасях присъствието й, особено толкова близко, така че се отдръпнах.
— Вика, спи ми се. И не смятам да предприемам каквото и да било във връзка със статията. Разбери това веднъж завинаги и ме остави на мира.
Тя дълго ме гледа и мълча. Очите й бяха също както навремето, когато се карахме и виновният бях аз. В такива случаи се взираше с безмълвен укор и с израз на безгранична нежност и съчувствие, защото знаеше, че осъзнавам колко не съм прав, но никога няма да събера мъжество да си го призная. По-рано винаги съм й бил благодарен за това съчувствие, защото ме приемаше такъв, какъвто съм, и не искаше от мен да се разкайвам. Вика просто знаеше, че всичко разбирам, но по никакъв начин няма да изрека нужните думи и да поискам прошка. Сега обаче съчувствието й не ми трябваше. Тя си беше намерила друг, беше поискала да ме убие, за да не делим припечеленото. Вече бях отрязал Вика от сърцето си, както човек отрязва от кашкавала плесенясалия край. Болеше ме, но бях го направил.
Като не дочака от мен нищо повече, тя стана и си отиде в спалнята.
Следователят, на когото Татяна Образцова предаде незавършените дела, нямаше нищо против изведнъж в касата й да се намери един още неприобщен към делото протокол. Оформиха протокола за разпит на свидетел и изземане на ключове със задна дата, когато Татяна още е била на работа. Разбира се, това беше измама, но напълно невинна.
— Аха, дай го — промърмори следователят, като протегна ръка и не погледна Татяна, защото в този момент някой му се обади по телефона.
Тя търпеливо изчака колегата й да довърши разговора си за това кога най-сетне ще бъде готово заключението на експертите по делото за фалшивите стодоларови банкноти. С лекота разговаряше с този следовател, защото той беше простодушен човек, с всички веднага преминаваше на ти, а облото му черновеждо лице излъчваше такова дружелюбие, че някак не ти се искаше да се сърдиш заради фамилиарниченето му.
— Ваня, ще имаш ли нещо против малко да се поровя в моите бивши дела? — предпазливо попита Татяна.
Ако беше на негово място, самата тя нямаше да е съгласна. Едно дело не бива да има двама стопани, инак после не можеш да му хванеш края. Но Иван очевидно беше на друго мнение, защото весело се усмихна и й намигна.
— Нямаш проблеми. Откриеш ли нещо — носи с човката. Какво така не ти се седи вкъщи, Образцова? Скучаеш ли?
— Нямам какво да правя. Пък и нали знаеш — навици. Едно неприключено депо е като сърбеж, мира не ти дава. Освен това ми хрумнаха някои идеи.