— По всички дела ли?
— Не, по самоубийството на Пашкова.
— А, магьосницата! — проточи Иван. — Да, много трудна работа. Сигурно е извъртяла някаква неправилна магия, та са я наказали. Върви сега, че го търси този народен отмъстител.
— Тогава може ли да взема записките, които са били иззети от мястото на убийството?
— Какви са тези записки? — попита Иван и Татяна разбра, че той вече напълно е забравил всичко, което му бе обяснила при предаването на делата.
— Записките, които Пашкова си е водила за всеки клиент. Нещо като история на заболяването.
— А, тези ли, вземи ги, разбира се. — Иван извади от касата плика с материалите и й го подаде. — Работи, труженице. А кога ще излезе новата ти книга?
— Ох, не знам! — поклати глава Татяна. — Тепърва ще я пиша.
— Много ли ти остава?
— Почти половината.
— Ами защо тогава се мотаеш тук? По-добре си твори, вместо да се разправяш с трупове. Жена ми ме изтормози с жалбите си, че нямала какво да чете. Питай, вика, Томилина кога ще излезе нещо ново.
— Значи чете моите книги?
— И още как! Луда е по тях. Купи ли си нов роман, зарязва цялото домакинство, мъжът и синът й стоят гладни, подът — непометен. Още когато чух, че идваш на работа при нас, реших, че ще ти се карам, задето вредиш на семейния ми живот.
— А защо не ми се скара? — усмихна се Татяна.
— Ето, скарах ти се. Но инак браво на теб, Танка! И за кой дявол се трепеш тук, да те питам? По-добре си стой вкъщи, пиши си книгите. И за теб удоволствие, и за читателите радост.
— Не знам, Ваня. След като толкова години си ходил с пагони, не е лесно да им кажеш сбогом и да ги свалиш. Страшничко е.
— Ти пък от какво се боиш? Разправят, че мъжът ти печелел луди пари.
— Лъжат, Ваня. Добри пари са, но не и луди. Хвърлихме всичко, което имахме, за новия апартамент, местенето и ремонта.
Когато излезе, си помисли да вземе такси до вкъщи, но се отказа и тръгна към метрото. Трябва да пести, новата книга още не е дописана и не се знае кога ще успее да я завърши, а семейният бюджет си има рамки. В края на краищата не е толкова уморена.
Докато крачеше по дългия коридор между две разклонения, тя за пореден път обърна внимание на огромния брой просяци и инвалиди, протегнали ръка за милостиня. Татяна никога не им даваше пари, но не от скъперничество, а от инстинктивния страх да не бъде измамена. Прекалено добре знаеше в какви групи и бригади са организирани всъщност тези «просяци». Дори жената, мълчаливо застанала в скърбяща поза с картонена табелка в ръцете, известяваща минувачите, че няма с какво да погребе дъщеря си, не пробуди съчувствие у Татяна. Беше виждала тази жена поне на четири различни станции на метрото в продължение на два месеца. Какво, цели два месеца не е прибрала трупа от моргата ли? Нещо не беше за вярване.
Поредната просякиня, седнала на пода, заобиколена от три мърляви дечица, протегна ръка към нея. Татяна мълчаливо я подмина, но в този момент някъде иззад гърба й се разнесе креслив глас:
— Как не я е срам! Такива луди пари печели, а й се свиди копейката за бедните деца! Вижте я, добри хора, тая писателка! Я как се е охранила с хонорарите си, чак очите й са подпухнали от сланина, а не дава пари за храна на дребните дечица! Срамота!
Татяна, изумена, се извърна и видя лелка на петдесетина години, слаба, с изпито сбръчкано лице и бясно святкащи очи. Беше насочила към писателката треперещ показалец, привличайки вниманието на бързащите покрай тях хора, които започнаха да се обръщат.
— Какво ме гледаш? — не мирясваше лелката и се приближаваше към Татяна. — Вади портмонето и плащай, ако имаш съвест! Сигур като получаваш петдесет хиляди долара, на драго сърце го отваряш, ама когато е да дадеш за гладните дечица, ти се свиди, а? Ух, безсрамна крава такава!
Около тях започнаха да се спират минувачи. Татяна дори дочу нечий шепот:
— Виж — Томилина! Да бе, да, същата, дето пише криминалните романи. Определено е тя, в нашата служба всички я четат и на всички книги има снимката й. Виж ти, дали наистина взема такива пари…
Във въздуха определено миришеше на скандал.
— Извикайте, моля, «Бърза помощ»! — високо и ясно каза Татяна. — Жената е в остра психическа криза, има халюцинации. И не я пускайте на перона, че може да падне под влака.
С тези думи тя се извърна и спокойно продължи пътя си. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й спираше, искаше й се да седне, но тя вървеше по дългия коридор и се мъчеше да се овладее. Е, голяма работа, познала я някаква луда и се разкрещяла на обществено място. Всичко се случва. Но какви бяха тези приказки за петдесетте хиляди долара? Толкова пари Татяна не бе държала в ръцете си — освен когато продаде петербургския апартамент.