— Колко време? — попита Готовчиц.
— Ще ми се да вярвам — кратко. Но е трудно да се прогнозира. Според късмета.
Той бавно се изправи на крака, постави преобърнатата табуретка на мястото й и седна.
— Хайде да поговорим тук. Имате ли нещо против?
— Добре, да ви направя ли чай? — предложи Настя.
— Да, благодаря.
Тя включи електрическия чайник и се огледа. Кухнята беше красива, просторна, с вградени мебели, идеално паснати на размера на стените. Но когато отваряше вратичката на шкафа, Настя забеляза, че не беше от масивно дърво, а от талашит. С други думи — солидна мебел, но не от най-скъпите, за около шест-седем хиляди долара. От масивно дърво определено щеше да излезе много по-скъпо — над двайсет хиляди. «Семейството е заможно, но не си позволява излишен разкош» — отбеляза мислено тя.
— Борис Михайлович, бих могла да си обясня състоянието ви с мъката, която ви се е стоварила внезапно. Но ми се струва, че има и още нещо. Греша ли?
Готовчиц вдигна към нея мътен поглед, отново насочен някъде навътре, после с усилие помръдна устни.
— Не, не грешите. Но ако ви кажа какво ме тревожи, вероятно ще ме сметнете за смахнат. А аз не бих искал да става така.
— И все пак…
— Настоявате ли?
— Да, настоявам — твърдо изрече Настя.
— Струва ми се, че полудявам. — Направи пауза, вероятно в очакване на отговор. Но като не го дочака, повтори: — Струва ми се, че полудявам.
— Защо си мислите така?
— Получих мания за преследване. Това е признак за тежко психическо разстройство.
— Хайде обяснете по-простичко: в какво се изразява вашето разстройство?
— Имам чувството, че ме следят. Че в мое отсъствие в жилището влизат външни хора и се ровят в нещата и книжата ми. С разума си разбирам, че не може да бъде, но постоянно намирам всевъзможни потвърждения за това. Вероятно ненапразно казват, че човек, който постоянно си има работа с психически разстройства, рано или късно започва да прилича на пациентите си. Ето това се е случило и с мен.
«Прелестно! — ужасена, си помисли Настя. — Сега ще стане ясно, че той страда от психическо заболяване и като нищо може да е убил любимата си съпруга в състояние на остра психоза. А аз, идиотка такава, пуснах Игор и останах насаме с него. Ах, Каменская, какви ги вършиш! Животът на нищо не те е научил.»
— Да започнем поред — колкото можа по-хладнокръвно каза тя. — Откъде дойде усещането, че ви следят?
— Забелязвам едни и същи хора край себе си. На разни места, в различни краища на града.
— Различни хора или един и същи човек?
— Различни. Най-малко трима. Дори май четирима.
— Сигурен ли сте, че не грешите? Че не сте се припознали? На света има много хора, които си приличат, уверявам ви.
— Аз съм много добър физиономист. Ясно виждам, че дрехите са различни, а лицето е същото.
— Борис Михайлович, но това е абсолютно обяснимо. Спомнете си, неотдавна са опитали да ви оберат. Твърдите, че нищо не е изчезнало. Това означава, че престъпниците не са намерили каквото са търсили. Просто не са успели в определеното време и са се принудили да избягат. А щом не са го открили, значи ще продължат с опитите си. Ето защо е напълно естествено да ви следят, за да знаят със сигурност кога жилището ще бъде празно и тогава да предприемат още един набег. Това обяснение задоволява ли ви?
Готовчиц я погледна по-разбиращо. Във всеки случай очите му вече не бяха толкова мътни, колкото преди няколко минути.
— Значи и вие смятате, че може наистина да ме следят?
— Разбира се. Това е повече от реално.
— Искате да кажете, че не е самовнушение? Че не е мания?
— Мисля, че не е — излъга Настя, макар че изобщо не бе сигурна в това. — И ако обяснението ми ви задоволява, ще трябва да се върнем към въпроса за обира. Какво са търсили престъпниците във вашия апартамент?
— Но нали вече обясних на Игор Валентинович — не знам, нямам представа.
— Сигурен ли сте, че нищо не е изчезнало?
— Абсолютно.
Готовчиц започна да се дразни и за миг Настя изпита страх. Ами ако наистина е луд? И ей сега се развилнее и я наръга с ножа за месо, защото той виси най-близо, под ръка му е. Не, не бива да рискува.
— Юлия Николаевна имаше ли врагове? — смени тя темата.
— Врагове ли? — не разбра Борис Михайлович.
— Ами да. Завистници, недоброжелатели или просто такива, които е наскърбила по някакъв начин. Хора, които може да са й желаели злото.
— Тя е журналистка… Сигурно разбирате, че всеки журналист определено има врагове. Най-малкото онези, за които е писала нелицеприятни неща. Юля имаше остро перо и язвителен стил, много хора е наскърбила. Нима са я убили заради това? Не вярвам, че може да се убиват журналисти заради материалите им.