— Журналистите са хора като мен и вас. Могат да бъдат убити за какво ли не, далеч не е задължително да е заради онова, което пишат. Но вашата съпруга е била и депутат. Може би ви е разказвала за някои конфликти в депутатските среди?
— Впрочем аз не обръщах някакво внимание. Но ако ситуацията е била особено сериозна, щях да запомня. Юля е много упорита, ако разбирате какво имам предвид. Заравя се във всеки проблем надълбоко, повтаря едно и също много пъти. Колкото по-сериозна е ситуацията, толкова по-често разказва за нея… Разказваше… Да, извинете… — Той замижа за секунда, после отново отвори очи. — С една дума — щях да запомня.
— Добре, тогава помогнете ми, ако обичате, да сортирам книжата й. Повече няма да ви тормозя с въпроси, сигурно днес сте разказали всичко на следователя.
— Не, не съм разговарял с него.
— Така ли? — изненада се Настя.
— Да, той ме помоли да му се обадя утре. Разбирате ли, срещнахме се в моргата при идентифицирането и следователят ме попита кога и къде е ходила Юля вчера и къде съм бил самият аз вечерта. Сигурно съм изглеждал много зле, защото ме съжали и каза, че ще ме разпита утре.
Настя се усмихна вътрешно. Следователят Гмиря беше свестен човек, но обикновено не проявяваше съчувствие към потърпевшите. Просто беше многодетен баща, обожаваше четирите си деца и поставяше семейните си интереси над служебните. Дори навремето напуснал милицията и станал следовател, защото не искал да остави — да не чуе дяволът! — жена си вдовица, а децата — сирачета. Вярно, в нашите «весели» времена работата на следователя е не по-малко опасна от тази на детектива, но Гмиря, кой знае защо, е сметнал, че така ще му е по-спокойно. Сигурно е бързал да види децата си вкъщи или за родителска среща в училището, затова е пуснал мъжа на убитата след съвсем повърхностен разговор. Макар че не е редно да се постъпва така.
Цял час, с помощта на Борис Михайлович, тя сортира книжата на покойната му съпруга, като ги раздели условно на «лични», «семейни», «журналистически» и «депутатски». След това си тръгна, оставяйки Готовчиц насаме с мъката му.
«Странно — мислеше си Настя в претъпкания вагон на метрото, — толкова дълго време прекарах в апартамента и нито веднъж не се чу телефонен звън. Нито приятели и роднини — за да кажат няколко утешителни думи, нито пациенти. Изобщо никой. Не е нормално. Нима семейството е било толкова затворено? Не, не е възможно.» Освен ако Борис Михайлович предвидливо не е изключил телефона, за да не им пречи.
Когато приближаваше към блока, Настя се улови в страхливата мисъл: добре че го няма Льошка. Улови се — и се ужаси. Нима решението й преди две години да сключи брак е било грешка? Нима вече осъзнава, че не й е нужен никакъв съпруг, дори такъв чудесен мъж като Алексей? Не, не, тези мисли нямат право да я спохождат! Льошка е най-свестният, най-умният, най-търпеливият, най-добрият и внимателен човек на света.
Струваше й се, че е убедила себе си, но когато отвори вратата и видя, че вътре свети, усети бодването на разочарованието. Мъжът й си е вкъщи. И сега ще трябва да общува с него. Да разказва нещо, да го слуша, да отговаря на въпроси… А може би цялата работа е там, че на нея изобщо никой не й е нужен? И какво значение има дали Льошка е добър или лош. Нито хубав, нито лош, никакъв не й е нужен.
«Глупости — сепна се Настя, — пълни глупости! Как така да не ми е нужен? Просто съм уморена, през последните месеци отхвърлих работа, колкото никога преди, и най-много от всичко на света мечтая за тишина и самота. Но нали и това ще мине, трябва само да се въоръжа с търпение и да се постарая да не обиждам никого. Най-малкото — Льошка. Той е направо светец, защото ме търпи с всичките ми странности и капризи вече двайсет години. В училище все още бях поносима, но с възрастта характерът ми започна да се разваля, а и работата ми не е предпоставка за семейна идилия. А Льошка понася всичко това абсолютно безропотно. Ами че на него трябва да му се вдигне паметник!»
По време на този мълчалив монолог тя успя да си развърже маратонките и изведнъж осъзна, че мъжът й не излезе да я посрещне в антрето, както правеше винаги. И изобщо нито от стаята, нито от кухнята се чуваше нещо. А кой знае защо, не миришеше на сготвена вечеря. Може би все пак беше извадила късмет и Алексей бе останал в Жуковски, при родителите си? Да, но вкъщи светеше…
Настя бързо нахлузи уютните меки пантофи и надникна в кухнята, после в стаята. Господи, колко просто обяснение! Льошка спеше на дивана, завит презглава с топлото карирано одеяло. «Ох, чудесно! — помисли си тя с облекчение. — Мога още известно време да остана сама и да помълча.»